Не сложих шапката. Привързах кесията. Сложих пръстените си един по един, докато ръцете ми не се превърнаха в оръжия от тежестта им. Сложих си меките ръкавици, подплатени с козина. Намерих една броеница от тъмен кехлибар, която не бях забелязал преди това. На нея висеше златно разпятие, което целунах, а след това я сложих в джоба под туниката.
Осъзнах, че се взирам в пода и че съм заобиколен от няколко чифта боси стъпала. Бавно вдигнах поглед.
Моите ангели стояха пред мен, моите лични хранители, в дълги, развети тъмносини одежди, които изглежда бяха ушити от нещо по-леко, но не така прозрачно като коприната. Лицата им бяха бели като слонова кост и леко проблясваха, а очите им бяха големи и приличаха на опали. Имаха тъмни коси, които някак помръдваха, сякаш бяха направени от сенки.
Те стояха с лице към мен, опрели глави, като че безмълвно общуваха помежду си.
Бях поразен. Струваше ми се ужасяващо интимно, че ги виждам толкова ясно и така близо до мен, и знаех, че те са онези двамата, които винаги са били до мен, или поне така трябваше да си мисля. Бяха малко по-едри от човешки същества, както и другите ангели, които бях виждал, и лицата им не бяха смекчени от миловидните изражения, които бях забелязал у другите, но като цяло имаха по-гладки и по-широки лица и по-големи, макар и изящно оформени уста.
— И ти не вярваш в нас сега? — попита един от тях шепнешком.
— Ще ми кажете ли имената си? — попитах.
Двамата поклатиха глави, изразявайки едновременно недвусмисленото си отрицание.
— Обичате ли ме? — попитах.
— Къде пише, че трябва да те обичаме? — отвърна този, който досега си бе мълчал. Гласът му беше беззвучен и тих като шепот, но по-отчетлив. Почти не се различаваше от гласа на другия ангел.
— Ти обичаш ли ни? — попита другият.
— Защо ме закриляте? — попитах аз.
— Защото сме изпратени с тази цел и ще бъдем с теб, докато умреш.
— Без да ме обичате? — попитах.
Те отново поклатиха глави в знак на отрицание.
Постепенно светлината в стаята стана по-ярка. Извърнах се рязко и отправих поглед към прозореца. Мислех си, че е слънцето. Слънцето не може да ми причини болка, мислех си аз.
Но не беше то. Беше Мастема, който се бе извисил зад мен като облак от злато, а от двете му страни бяха винаги спорещите поддръжници на моята кауза, моите герои, Рамиел и Сетей.
Стаята се изпълни с трепкаща светлина и сякаш завибрира безшумно. Моите ангели заискриха и станаха ослепително бели, а дрехите им придобиха наситеносин цвят.
Всички гледаха фигурата на Мастема, върху чиято глава имаше шлем.
Силно и мелодично шумолене се понесе из въздуха, някакъв напевен звук, сякаш огромно ято от малки и сладкогласни птички се бе пробудило и отлетяло от клоните на окъпаните в слънце дървета.
Трябва да съм затворил очи. Изгубих равновесие, а въздухът стана по-хладен и зрението ми бе като замъглено от прах.
Поклатих глава. Огледах се.
Намирахме се в самия замък.
Мястото беше влажно и много тъмно. Светлината се процеждаше през подпорите на огромния подвижен мост, който естествено бе вдигнат и здраво укрепен. От двете страни имаше стени от грубо одялани камъни, върху които на места висяха окачени огромни ръждиви куки и вериги, неизползвани от много години.
Обърнах се и влязох в мрачен двор, а дъхът ми внезапно секна от високите стени, които ме обграждаха, издигайки се до ясно очертания куб яркосиньо небе.
Несъмнено това бе само един двор, този на входа, защото пред нас се извиси още един огромен портал, достатъчно голям, за да побере най-големите каруци със сено, които човек може да си представи, или някакви свръхмодерни бойни машини.
Земята беше мръсна. Високо горе от всички страни имаше прозорци, цели редици прозорци с двойни сводове, до един покрити с решетки.
— Имам нужда от теб сега, Мастема — рекох. Отново се прекръстих. Извадих броеницата и целунах разпятието, като за миг се взрях в дребното, превито тяло на нашия изтерзан Христос.
Огромните порти пред мен се отвориха. Чу се силно скърцане, последвано от огъващи се метални болтове и вратите стенейки се отпуснаха върху пантите си, разкривайки далечен и огрян от слънце вътрешен двор с много по-големи размери.
Стените, покрай които вървяхме, бяха дебели около трийсет или четирийсет стъпки. От двете ни страни имаше врати, отрупани с арки от дялан камък и това бяха първите признаци на грижи, които виждах, откакто бяхме влезли.
— Тези същества не влизат и излизат, както правят останалите — рекох. Ускорих крачка, за да стигна до силното слънце на двора. Планинският въздух бе прекалено студен и твърде влажен в гъсто обрасналия вътрешен двор.