Застанал тук, аз видях прозорците такива, каквито ги помнех — отрупани с ярки знамена и с окачени фенери, които щяха да бъдат запалени през нощта. Тук видях гоблени, небрежно преметнати над корнизите на прозорците, сякаш дъждът нямаше да им навреди. А много високо горе видях назъбените парапети и по-фини корнизи от бял мрамор.
Но това не беше големият двор, който се намираше от другата страна. И тези стени бяха от грубо одялан камък. Долу камъните бяха зацапани и върху тях от години не бе стъпвал човешки крак. Тук-там имаше локви вода. От пукнатините се подаваха избуяли плевели, но, ах, имаше и благоуханни диви цветя и аз ги погледнах нежно и протегнах ръка да ги докосна, дивях им се, задето са поникнали тук.
Очакваха ни още порти, като тези двете — огромни, дървени, покрити с желязо и силно заострени в горния край под широката си мраморна арка — те се отвориха и отново се захлопнаха, за да ни позволят да минем през още една стена.
О, каква градина се появи пред очите ни!
Докато си проправяхме път през поредните четирийсет стъпки мрак, видях огромните гори от портокалови дръвчета пред нас и чух виковете на птиците. Запитах се дали не ги държат в плен тук, или те можеха да прелетят целия път до върха и да избягат?
Да, можеха. Мястото беше достатъчно голямо. А тук беше и прекрасната мраморна облицовка, която помнех, покриваше целия път към върха, издигната толкова нависоко.
Когато влязох в градината и докато вървях по първата мраморна пътека, която прекосяваше лехите с теменужки и рози, видях как птиците летят напред-назад, кръжейки на воля из това просторно място, така че биха могли да прескочат кулите, които се извисяваха толкова отдалечени и величествени на фона на небето.
Ароматът на цветя ме изпълваше навсякъде. Лилиите и ирисите бяха посадени заедно в малки градинки, а портокалите бяха зрели и почти червени, увиснали по дърветата. Лимоните бяха още твърди и обагрени в зелено.
По стените пълзяха храсти и лози.
Ангелите се събраха около мене. Осъзнах, че през цялото време аз бях вървял начело, аз бях в основата на всяко движение, и пак аз бях този, който сега държеше всички в градината, а те чакаха, докато стоях с приведена глава.
— Ослушвам се за затворниците — рекох. — Но не мога да ги чуя.
Погледнах нагоре към пищно украсените балкони и прозорци, двойните арки, и тук-там някоя лоджия, но издигната в техния филигранен стил, а не в нашия.
Видях плющящи знамена и всички те бяха в онзи кървавочервен цвят, опетнен със смърт. За първи път погледнах собствените си яркочервени дрехи.
— Като прясна кръв? — прошепнах.
— Погрижи се за това, което трябва да сториш най-напред — каза Мастема. — Здрачът може да те скрие, когато отидеш при затворниците, но трябва да вземеш жертвите си сега.
— Къде са те? Ще ми кажете ли?
— Сред умишлено светотатство и старомодно вкочанени, те лежат под камъните на църквата.
Чу се силен, пронизителен шум. Беше извадил меча си. Извърна глава и посочи с него червения си шлем, пламнал от слънчевите отблясъци, които се отразяваха от покритите с мрамор стени.
— Онази врата там и стълбите зад нея. Църквата се намира на третия етаж, от лявата ни страна.
Отправих се към вратата незабавно. Втурнах се по стълбите и вземах завой след завой, докато ботушите ми трополяха върху камъка, без дори да се обръщам да видя дали те ме следват, без да си задавам въпроса как се справят. Знаех само, че те са с мен, усещах присъствието им, сякаш долавях дъха им във врата си, а такъв дъх нямаше.
Накрая навлязохме в коридора, широк и отворен от дясната ни страна към двора долу. Пред нас се ширна безкраен пищен килим, отрупан с персийски цветя, дълбоко вкоренени сред среднощно синьо поле. Неизбледнял, необятен. Той се простираше нататък, а след това правеше завой някъде пред нас. А в края на коридора се виждаше съвършено очертаното небе и размитото петно на зелената планина зад него.
— Защо спря? — попита Мастема.
Те се бяха материализирали около мен, с дългите си дрехи и вечно пърхащи криле.
— Това тук е вратата на църквата, знаеш го.
— Просто гледам небето, Мастема — рекох. — Просто гледам синьото небе.
— И за какво мислиш? — попита един от моите хранители с беззвучния си, отчетлив шепот. Внезапно се вкопчи в мен и видях как безтегловните му пръсти с цвят на пергамент обхванаха рамото ми. — За поляна, която никога не е съществувала и за млада жена, която е мъртва?
— Нямаш ли милост? — попитах го. Притиснах се близо до него, така че челото ми го докосна и се удивих от усещането на тялото му и това, че толкова ясно виждам менящите се цветове на очите му.