— Напротив. Просто ти припомням, припомням, припомням.
Извърнах се към вратите на параклиса. Подръпнах двете огромни куки, докато чух как езичето поддаде, а после отворих широко едната и след това другата врата, макар да не знаех защо оставям такова огромно и широко пространство за себе си. Навярно правех място за моята могъща група помощници.
Пред мен се простираше огромният празен неф, който несъмнено предишната нощ е бил изпълнен с натруфения, пропит с кръв Двор, а над главата си видях галерията на хора, откъдето бяха долетели най-неземните погребални песни.
Слънцето безмилостно пронизваше демоничните прозорци.
Ахнах от изумление, когато видях ципестите същества, възвеличени така брилянтно върху напуканите и скрепени късове искрящо стъкло. Колко дебело беше това стъкло, колко плътно шлифовано и колко зловещи бяха израженията на тези чудовища с ципести крила, които ни се хилеха злобно, сякаш щяха да се съживят под ослепителната дневна светлина и да ни попречат да продължим пътя си.
Не ми оставаше нищо друго, освен да откъсна очи от тях, да погледна надолу и встрани към ширналия се огромен мраморен под. Видях куката, беше същата като тази на пода в параклиса на баща ми, легнала хоризонтално в един кръг, издълбан в камъка — златна кука, полирана и шлифована, за да не стърчи над пода и да не закача нечии пръсти или пети. Не беше покрита.
Тя просто очертаваше недвусмислено местоположението на единствения дълъг главен вход към криптата. Един тесен мраморен правоъгълник, изрязан в центъра на пода на църквата.
Закрачих напред, а токовете ми отекваха из цялата празна църква, и отидох да дръпна куката.
Какво ме спираше? Видях олтара. Точно в този миг слънцето огряваше фигурата на Луцифер, гигантският червен ангел, издигнал се над огромните купове червени цветя, които бяха свежи както в нощта, когато ме доведоха на това място.
Видях него и свирепите му, пламтящи жълти очи — изящни бисери, инкрустирани в червения мрамор, видях и белите му кучешки зъби от слонова кост, надвиснали над озъбената му горна устна. Видях озъбените демони, разположени по стените вляво и вдясно от него, а очите на всички тях, покрити със скъпоценни камъни, изглеждаха алчни и тържествуващи на светлината.
— Криптата — каза Мастема.
Дръпнах с всички сили. Не успях да помръдна мраморната плоча. Това не бе по силите на никой човек. Щяха да са нужни стада коне, които да го направят. Вкопчих по-здраво двете си ръце около куката и дръпнах по-силно, но пак не успях да я помръдна. Все едно опитвах да поместя самите стени.
— Да го направим вместо него! — помоли Рамиел. — Нека го направим.
— Това е дреболия, Мастема, същото е като да отворим портите.
Мастема се протегна и леко ме блъсна встрани, така че за миг се препънах в собствените си крака и след това се изправих. Дългият, тесен мраморен капак бавно се повдигна.
Удивих се от тежестта му. Беше дебел повече от две стъпки. Единствено облицовката беше от мрамор, а останалата част бе от по-тежък, по-тъмен и плътен камък. Не, никой човек не би могъл да го повдигне.
И ето, че от зейналата паст долу се появи копие, сякаш изскочи от скрита пружина.
Отскочих назад, макар че бездруго не бях достатъчно близо, че да пострадам.
Мастема остави капака да падне назад. Пантите незабавно се счупиха от собствената си тежест. Светлината изпълни пространството долу. Очакваха ме още копия, проблясващи на слънцето и наклонени под ъгъл, сякаш бяха наредени успоредно на наклона на стълбите.
Мастема застана в горния край на стълбището.
— Опитай да ги поместиш, Виторио — каза той.
— Той не може. А ако се препъне и падне, ще се озове долу в трапа, където е пълно с тях — каза Рамиел. — Мастема, ти ги премести.
— Нека аз ги преместя — намеси се Сетей.
Извадих меча си. Насякох първото копие и пречупих металния му връх, но грапавата дървена дръжка остана.
Слязох в криптата и веднага усетих как студът ме обгръща и плъзва по краката ми. Продължих да кълцам дървото и отчупих още от него. После застанах до него само за да установя, че с лявата си ръка напипвам още две копия, които ме очакват сред неравномерната светлина. Отново вдигнах меча си, а ръката ме заболя от тежестта му.
Но аз ги пречупих с бързи удари, докато металните им глави не се отделиха с трясък от дървените прътове.
Заслизах надолу като здраво се придържах с дясната си ръка, за да не се подхлъзна по стълбите и внезапно, със силен вик увиснах на ръба на нищото, защото стълбите свършваха дотам.