С дясната си ръка грабнах дръжката на счупеното копие, което дотогава държах в лявата. Мечът ми с тропот падна под мене.
— Достатъчно, Мастема — каза Сетей. — Никой човек не може да се справи.
Аз висях, сключил ръце около разцепеното дърво, и се взирах в тях, докато те стояха в рамката на отворената крипта. Ако паднех, без съмнение щях да умра, защото височината беше голяма. Ако оцелеех, никога нямаше да успея да изляза, за да живея.
Чаках, без да кажа нищо, макар че ръцете ме боляха непоносимо.
Внезапно те слязоха — така безшумно, както правеха всичко, сред поток от коприна и крила, напъхаха се в криптата едновременно, всички до един, и ме наобиколиха, прегърнаха ме и ме понесоха надолу като плавно ме отведоха до пода на стаята.
Пуснаха ме веднага, а аз с мъка започнах да лазя наоколо в сумрака, докато не намерих меча си. Вече беше у мене.
Изправих се задъхано, хванал го здраво в ръка, а после погледнах към ослепителния правоъгълник от ярка светлина над главата ми. Затворих очи и наведох глава, а после бавно ги отворих, за да привикна с този дълбок, влажен сумрак.
Тук несъмнено замъкът бе оставил планината да нахлуе в основите му, защото стаята, макар и огромна, изглежда бе оформена само от пръст. Поне това видях пред себе си, върху грубата стена, а когато се обърнах, зърнах жертвите си, както Мастема ги бе нарекъл.
Вампирите, или ларвите — лежаха заспали, без ковчези, без гробници, в дълги открити редици, а всяко едно от изискано облечените им тела бе покрито с тънък златоткан саван. Те заемаха три от стените на криптата. В далечния край бяха счупените стълби, надвиснали над нищото.
Присвих очи и примигнах няколко пъти, а светлината сякаш по-силно проникваше в тях. Приближих се до първата фигура, докато успях да видя тъмночервените пантофи и червеникавокафявите панталони, а всичко това се намираше под колана, сякаш всяка нощ нежни буби тъчаха този саван за вампира — толкова плътен, безупречен и фин беше той. Уви, не ставаше дума за подобна магия, това бе просто най-красивото нещо, което могат да сътворят Божиите създания. И беше изтъкано на станове от мъже и жени, а подгъвът му бе деликатно пришит.
Аз скъсах покривалото.
Приближих се до скръстените ръце на това същество, а после, внезапно ужасен видях, че спящото му лице се оживи. Очите му се отвориха, а едната му ръка рязко помръдна към мен.
Изтръгнаха ме от хватката на пръстите му точно навреме. Обърнах се и видях, че Рамиел ме е прегърнал, а после той затвори очи и сведе чело на рамото ми.
— Вече познаваш номерата им. Внимавай. Виждаш ли? Сега отново сгъва ръката си. Мисля, че е безопасен. Затваря очи.
— Какво да правя? О, ще го убия! — рекох.
Грабнал покрова в лявата си ръка, аз вдигнах меча с дясната. Доближих спящото чудовище и този път, когато ръката му се вдигна, я впримчих с покривалото и усуках плата около нея, после замахнах с меча си като екзекутор към ешафод.
Главата тутакси се търколи на пода. Чу се ужасен звук, който по-скоро идваше от врата, отколкото от гърлото. Ръката увисна. На дневна светлина той не можеше да се съпротивлява така, както би могъл сред нощния мрак от предишната ми битка, когато бях обезглавил първия си нападател. О, бях победил.
Грабнах главата и гледах как кръвта се лее от устата й. Очите, ако изобщо някога са били отворени, сега бяха затворени. Захвърлих главата в средата на пода под светлината. Плътта веднага започна да гори.
— Погледнете, главата гори! — рекох, но не се спрях.
Отидох при следващия, като отметнах прозрачния копринен саван от една жена с големи дълги плитки, срещнала тази зловеща смърт в разцвета на силите си. Впримчих вдигнатата й ръка и отрязах главата й със същата ярост, хванах я за едната плитка и я метнах на земята до нейния другар.
Другата глава се спаружваше и чернееше на светлината, която нахлуваше през високия отвор горе.
— Луцифер, видя ли това? — извиках. Ехото дразнещо повтори думите ми: — Видя ли това? Видя ли това? Видя ли това?
Втурнах се към следващия.
— Флориан! — извиках, щом сграбчих покривалото.
Ужасна грешка.
Когато чу името си, очите му се отвориха още преди да съм се изравнил с него, и подобно на кукла, окачена на верига, той щеше да се изправи, ако не го бях ударил силно с меча си, отваряйки дълбока рана в гърдите му. Той падна назад с безизразно лице. Опрях меча в нежния му изискан врат. Русата му коса се бе втвърдила от кръвта, а очите му се притвориха, изцъклиха се и угаснаха пред погледа ми.
Сграбчих дългата коса на този безплътен, на този предводител на всички тях, на този сладкодумен демон, и захвърлих главата му върху димящата, воняща купчина.