Продължавах нататък по редицата вляво, без сам да зная защо точно в тази посока, освен, че ми беше на път. Всеки път, щом дръпнех савана, скачах напред с главоломна скорост, впримчвах ръката, ако се вдигнеше, но понякога набирах такава инерция, че не й оставях време да се вдигне и отсичах главата толкова бързо, че станах немарлив. Ударите ми бяха отвратителни и разбивах челюстите на враговете си, а дори и техните ключици, но ги убивах.
Убивах ги.
Отсичах главите им и ги мятах върху купчината, която сега димеше толкова силно, че приличаше на тлеещ огън от есенни листа. От огъня се издигна пепел — дребна и фина пепел, но преди всичко главите се топяха, мазни и чернеещи, а купчината се сгъстяваше и пепелта бе съвсем малко.
Дали страдаха? Разбираха ли какво се случва? Къде бяха избягали душите им с невидимите си нозе в този тежък, ужасен миг, когато Дворът им се разпадаше, докато аз ревях ожесточено и тропах с крака, отмятах глава и не спирах да плача, докато вече не можех да виждам заради сълзите си?
Бях унищожил около двайсет от тях — двайсет, а мечът ми бе така пропит със засъхнала кръв, че се наложи да го избърша. Избърсах го в телата им, докато се връщах назад, за да отида до другата част на криптата — триех го в жакет след жакет, дивейки се на това как белите им ръце се бяха спаружили и изсъхнали върху гърдите им и как през деня черната кръв течеше толкова бавно от разкъсаните им вратове.
— Мъртви, всички вие сте мъртви, и все пак къде отидохте, къде отидоха душите ви!
Светлината бледнееше. Аз дишах тежко. Погледнах Мастема.
— Слънцето е високо в небето — каза той благо. Беше невъзмутим, макар че стоеше толкова близо до тях, до тези овъглени вонящи глави.
Димът сякаш излизаше най-вече от очите им, отколкото отдругаде като че пихтията по-лесно се превръщаше в пушек.
— Сега църквата тъне в мрак, но е едва пладне. Побързай. Остават ти още двайсет от тази страна и го знаеш. Действай.
Другите ангели стояха като вцепенени, скупчени един до друг, великолепните Рамиел и Сетей в своите пищни роби и двете по-обикновени, непретенциозни и по-мрачни създания — всички те ме гледаха с невероятно напрежение. Видях как Сетей погледна купчината тлеещи глави, а после отново мен.
— Продължавай, клети Виторио — прошепна той. — Побързай.
— Ти би ли го направил? — попитах го.
— Не мога.
— Не, знам, че не ти е позволено — рекох, а гърдите ме боляха от напрежението и от думите, които сега се мъчех да изтръгна от себе си. — Питам те дали би могъл да го направиш? Би ли успял да си го наложиш!
— Аз не съм същество от плът и кръв, Виторио — отвърна Сетей безпомощно. — Но бих направил онова, което Бог ми нареди.
Продължих нататък покрай тях. Извърнах се да ги погледна в тяхното ослепително сияние — групата ангели и техния господар Мастема, чиято ризница блестеше на падащата светлина, а мечът на хълбока му бе толкова лъскав.
Той не каза нищо.
Обърнах се. Дръпнах първото покривало. Беше Урсула.
— Не. — Отстъпих назад.
Оставих покривалото да падне. Намирах се достатъчно далече от нея, така че тя не се събуди, не помръдна. Прекрасните й ръце бяха скръстени неподвижно в познатата грациозна мъртвешка поза, която всички те бяха заели, но в нейния случай тя бе прелестна, сякаш някаква лека отрова я бе отнела в най-невинните й момичешки години, без да разпилее нито косъм от дългите й, вълнисти и свободно падащи коси. Те образуваха полог от злато за главата и раменете й и за лебедовата шия.
Чувах учестеното си дишане. Шумно повлякох острието на меча си по камъните. Облизах пресъхналите си устни. Не смеех да ги погледна, макар да знаех, че се намират едва на няколко метра от мен и ме гледат зорко. А сред непроницаемата тишина чух хрущенето и цвъртенето от горящите глави на прокълнатите.
Пъхнах ръка в джоба си и извадих броеницата с кехлибарените мъниста. Ръката ми позорно трепереше, докато я държах, а след това я повдигнах и оставих разпятието да увисне, захвърлих я към нея и тя я удари точно под малките ръце, попадайки върху бялата подутина на полуразголените й гърди. Остана там, а разпятието се сгуши в извивката от бледа кожа, но тя дори не трепна.
Светлината полепна по клепките й като прах.
Без оправдания или обяснения се обърнах към следващия, дръпнах покривалото и се нахвърлих върху него или нея, не знаех точно, със силен и дрезгав вик. Сграбчих отрязаната глава за гъстата кафява коса и я хвърлих силно покрай ангелите, към купа с нечистотии в краката им.
Преминах към следващия. Годрик. О, Боже, ще бъде прекрасно.
Видях плешивата му глава още преди да съм докоснал покривалото и сега, докато го разкъсвах, чух как то се разцепи заради моята небрежност. Изчаках да отвори очи, да седне върху каменната плоча и да ме изгледа свирепо.