— Познаваш ли ме, чудовище? Познаваш ли ме? — изревах. Мечът преряза гърлото му. Бялата му глава се удари в пода, а аз пронизах с меча си кървящия остатък от врата му. — Познаваш ли ме, чудовище? — извиках отново към примигващите очи и зяпналата уста, от която течаха червени лиги. — Познаваш ли ме? — провикнах се отново.
А после яростно се заех отново със задачата си.
Още двама, после трима, петима, седем и след това девет, а сетне още шестима и с Двора бе свършено, а всичките му танцьори, кавалери и дами бяха мъртви.
А след това, олюлявайки се, се справих набързо с онези клети слуги селяните, чиито скромни тела не бяха покрити със савани, а немощните им, премалели от глад крайници едва се повдигаха, за да се отбраняват.
— Ловците, къде са те?
— В дъното. Тук вътре е почти тъмно. Бъди много внимателен.
— Виждам ги — рекох. Изправих се и стаих дъх. Те лежаха в редица от шестима, с глави към стената, както всички останали, но бяха опасно близо един до друг. Това щеше да бъде трудна задача.
Внезапно се разсмях, толкова лесно беше. Продължих да се смея. Отместих първото покривало и срязах стъпалата. Трупът се изправи и тогава острието ми лесно успя да различи мястото, където да удари, а в същото време кръвта вече бликаше.
Втория незабавно нарязах на парчета, а след това прокарах острието през средата и посегнах към главата малко преди ръката му да сграбчи меча ми. Измъкнах го и отрязах ръката му.
— Умри, копеле, ти, който ме отвлече заедно със своя спътник, помня те.
Накрая стигнах до последния, а брадатата му глава увисна в ръката ми.
Бавно се върнах по обратния път с него и подритвах останалите пред мен — онези, които нямах сили да хвърля много далече, затова ги ритах като непотребни останки, докато светлината не се спусна върху всички тях.
Сега беше светло. Следобедното слънце огряваше западната част на църквата. А отворът над главата ми излъчваше ужасна и смъртоносна топлина.
Бавно избърсах лицето си с опакото на лявата си ръка. Оставих меча и пипнешком затърсих салфетките, които монасите бяха сложили в джоба ми, извадих ги и почистих с тях лицето и ръцете си.
После взех меча и отново застанах в долната част на ковчега й. Тя лежеше както преди. Светлината не достигаше до нея. Тя не би могла да огрее никой от тях на мястото, където лежаха.
Тя се намираше в безопасност върху каменното си легло, ръцете й бяха неподвижни както преди, с красиво преплетени пръсти, дясната върху лявата, а върху повдигнатите й бели гърди лежеше Разпнатият Христос от злато. Косата й се вееше на слабото течение, което нахлуваше от тесния отвор над главите ни. Но това бе просто един ореол от масури около иначе безжизненото й лице.
Косата й, с разпуснати къдри, без панделки или перли, бе паднала леко извън пределите на ковчега, толкова тесен беше той, а също и диплите на нейната дълга, извезана със злато рокля. Тя не беше облечена с тази рокля, когато я видях. Единствено пищният тъмночервен кървав цвят беше същият, но всичко останало бе прекрасно, богато украсено и ново, сякаш тя беше принцеса, винаги готова за целувката на своя принц.
— Може ли това създание да отиде в Ада? — прошепнах. Приближих се толкова, колкото ми позволи смелостта. Не можех да понеса мисълта за ръката й, която се вдига по онзи механичен начин, а пръстите й внезапно сграбчват въздуха и очите й се отварят. Не можех да го понеса.
Върховете на пантофите й едва се подаваха под ръба на роклята. Колко ли изискано си бе легнала по изгрев-слънце. Кой бе затворил капака, кой бе спуснал веригите? Кой бе заложил капана с копията, чийто механизъм изобщо не бях проучил или предвидил в мислите си?
За първи път в този сумрак видях миниатюрната диадема на главата й, разположена точно около темето и прикрепена със съвсем малки фиби към къдриците й, така че единствената перла се намираше на челото й. Какво малко украшение.
Дали и душата й беше толкова малка? Щеше ли да я поеме Адът, както огънят щеше да погълне всяка крехка част от тялото й, както слънцето щеше да обгори ужасно съвършеното й лице?
Някога тя бе спала и сънувала в нечия майчина утроба, беше се сгушвала в бащините си обятия.
Каква ли трагедия я бе довела в този отвратителен, вонящ гроб, където главите на закланите й събратя изгаряха бавно на вечно търпеливата и безучастна слънчева светлина?
Обърнах се към тях. Държах меча си отстрани.
— Един, нека поне един остане жив. Един! — заявих.
Рамиел закри лицето си и ми обърна гръб. Сетей продължи да ме гледа, но поклати глава. Моите хранители просто се взираха в мен спокойно и хладно, както винаги. Мастема се втренчи в лицето ми, без да издаде нито звук, прикривайки мислите си зад маската на спокойното си лице.