— Не, Виторио — каза той. — Нима мислиш, че толкова много Божи ангели са ти помогнали да преодолееш тези препятствия, за да оставиш едно от тези същества да живее?
— Мастема, тя ме обичаше. И аз я обичам. Мастема, тя ми подари живота. Моля те в името на любовта. Умолявам те в името на любовта. Дотук всичко останало беше справедливост. Но какво бих могъл да кажа на Бог, ако убия и нея — тази, която ме е обичала и която обичам?
Нищо в изражението му не се промени. Той просто ме наблюдаваше с неизменното си спокойствие. Чух ужасен звук. Беше плачът на Рамиел и Сетей. Моите хранители се обърнаха да ги погледнат, сякаш бяха изненадани, но съвсем малко, а после замечтаните им нежни очи отново неотклонно се спряха върху мен.
— Безмилостни ангели — рекох. — О, но това не е справедливо и аз го знам. Аз лъжа. Лъжа. Простете ми.
— Прощаваме ти — каза Мастема. — Но трябва да сториш това, което ми обеща.
— Мастема, може ли тя да бъде спасена? Ако се отрече може ли душата й все още ли е човешка?
Не последва никакъв отговор. Никакъв отговор.
— Мастема, моля те, кажи ми. Нима не разбираш? Ако тя може да се спаси, ще остана тук с нея, мога да изтръгна това от нея — сигурен съм, че мога, защото има добро сърце. Младо и добро. Мастема, кажи ми. Може ли същество като нея да бъде спасено?
Никакъв отговор. Рамиел беше подпрял глава на рамото на Сетей.
— О, моля те, Сетей — рекох. — Кажи ми. Може ли да бъде спасена? Трябва ли да умре от ръката ми? Ами ако остана тук с нея и изтръгна това от нея, нейната изповед, нейното окончателно отричане от всичко, което е сторила? Няма ли свещеник, който да й даде опрощение? О, Боже.
— Виторио — чу се шепотът на Рамиел. — Нима ушите ти са задръстени с кал? Чуваш ли как онези затворници умират от глад и плачат? Ти дори не си ги освободил. През нощта ли ще го направиш?
— Мога да го направя. Все още мога. Но не мога ли да остана тук с нея и когато тя разбере, че е съвсем сама, че всички останали са загинали, а обещанията на Годрик и Флориан са били тирания — няма ли начин, по който да отдаде душата си на Бог?
Мастема, без изобщо да промени изражението на спокойните си, хладни очи, бавно се обърна.
— Не! Не го прави, не ми обръщай гръб! — извиках. Сграбчих силната му, обвита в коприна ръка.
Почувствах неговата непреодолима сила под тъканта — тази странна, неестествена тъкан. Той сведе поглед към мен.
— Защо не можеш да ми кажеш?
— Заради Божията любов, Виторио! — изрева той внезапно, а гласът му изпълни цялата крипта. — Не разбираш ли? Ние не знаем!
Той се изтръгна от хватката ми, за да може по-добре да ме стрелне със свирепия си поглед, челото му се сбърчи, а ръката му стисна дръжката на меча.
— Ние не произхождаме от род, който някога е познавал опрощението! — извика той. — Ние не сме от плът и кръв, а в нашето царство нещата принадлежат или на Светлината, или на Мрака, и това е единственото, което знаем!
Обзет от гняв, той се отправи към нея. Втурнах се подире му и го дръпнах, но не успях да го отклоня от целта му и на сантиметър.
Ръката му се спусна надолу, покрай нейните търсещи ръце, и сграбчи крехкия и врат. Очите й се взираха в него с онази ужасна, ужасна слепота.
— Тя носи човешка душа — каза той шепнешком. А след това се отдръпна, сякаш не желаеше да я докосва, беше му непоносимо да я докосва и отстъпи надалече от нея, а докато го правеше силно ме блъсна встрани.
Разплаках се. Слънцето се премести и сенките в криптата станаха по-плътни. Накрая се обърнах. Ивицата светлина над главите ни вече бе избледняла. Беше силна и искрящо златиста, но бледа.
Моите ангели се бяха събрали заедно и ме наблюдаваха с очакване.
— Ще остана тук с нея — рекох. — Скоро ще се събуди. А аз ще й кажа да се моли за Божията милост.
Разбрах го едва когато го изрекох. Проумях го едва когато го изясних.
— Ще остана с нея. Ако се отрече от всичките си грехове заради Божията любов, ще може да остане с мен, и смъртта ще настъпи, а ние няма да сторим нищо, за да я ускорим, и Бог ще приеме и двама ни.
— Мислиш ли, че ще намериш сили да го направиш? — попита Мастема. — А какво мислиш за нея?
— Дължа й го — рекох. — Длъжен съм. Никога не съм лъгал когото и да било от вас. Никога не съм лъгал себе си. Тя уби брат ми и сестра ми. Видях я. Със сигурност е убила много от тях, моите роднини. Но спаси мен. Спаси ме два пъти. Да убиеш е лесно, но не и да спасиш!