— О — каза Мастема, сякаш го бях ударил. — Така е.
— Затова ще остана. Вече не очаквам нищо от вас. Знам, че не мога да изляза оттук. Навярно дори и тя не може.
— Разбира се, че може — каза Мастема.
— Не го оставяй — каза Сетей. Вземи го против волята му.
— Никой от нас не може да го направи и ти го знаеш — каза Мастема.
— Само го изведи от криптата — молеше Рамиел, — все едно го изваждаш от каньон, в който е паднал.
— Но положението не е такова и не мога да го направя.
— Тогава, нека останем с него — каза Рамиел.
— Да, нека останем — рекоха моите двама хранители, почти едновременно и със сходни, приглушени фрази.
— Нека тя ни види.
— Откъде да сме сигурни, че ще може? — попита Мастема. — Откъде да сме сигурни, че ще ни види? Колко често се случва някое човешко същество да успее да ни види?
За първи път го видях разгневен. Той ме погледна.
— Бог добре си е поиграл с теб, Виторио! — каза той. — Какви врагове ти е дал и какви съюзници!
— Да, знам това, и ще Го моля с всички сили и с тежестта на всичките си страдания за душата й.
Нямах намерение да затварям очи.
Сигурен съм, че не го направих.
Но цялата обстановка се промени напълно. Купчината с глави си стоеше както преди, а част от тях се търкаляха безразборно, спаружени и съсухрени, и парливият дим все така се издигаше над тях. А светлината горе бе потъмняла, макар да бе все още златиста отвъд счупеното стълбище и острите строшени копия, златиста от последните догорели останки на късния следобед.
А моите ангели си бяха отишли.
ГЛАВА 12
И НЕ МЕ ВЪВЕЖДАЙ В ИЗКУШЕНИЕ
Колкото и млад да бях, тялото ми не можеше да понесе повече. И все пак, как бих могъл да остана в тази крипта и да чакам тя да се събуди, без да опитам да изляза по някакъв начин?
Не мислех за това, че бях отхвърлен от моите ангели. Заслужавах го, но бях убеден в справедливостта на възможността, която исках да й дам — да се уповава на Божията милост и да напуснем тази крипта и ако е необходимо, да намерим свещеник, който да опрости всички грехове на човешката й душа. Защото, ако тя не успееше да се изповяда както трябва, за да получи Божията любов — е, тогава опрощението несъмнено би я спасило.
Аз се мотаех из криптата, като стъпвах сред съсухрените трупове. Доколкото имаше светлина, тя огряваше засъхналите кървави потоци, които се стичаха от двете страни на каменните гробове.
Накрая открих това, на което се бях надявал — огромна стълба, която можеше да се повдигне и изправи до тавана. Само че как щях да се справя с подобно нещо?
Довлякох я до центъра на криптата, като изритах от пътя си главите, които вече бяха непоправимо увредени, после поставих на пода стълбата и стъпих в средата между две стъпала, като опитах да я повдигна оттам.
Невъзможно. Просто нямах опорна точка. Тя беше твърде тежка, макар и малка, защото бе много дълга. Трима или четирима силни мъже биха могли да я повдигнат достатъчно, за да успеят да се захванат най-горните стъпала за счупените копия, но сам не можех да се справя.
Уви, друга възможност нямаше. Може би верига или въже, които да подхвърля до копията. Потърсих такива в полумрака, но не намерих нито едно.
Никъде ли нямаше вериги? Нито едно въже?
Нима дори и малките ларви бяха успели да прескочат дупката между пода и счупеното стълбище?
Накрая тръгнах покрай стените в търсене на някаква издатина, кука или израстък, които да говорят за наличието на склад или, не дай Боже, за още една крипта с такива демони.
Но не можах да открия нищо.
Най-сетне отново се заклатушках към центъра на стаята. Събрах всички глави, дори и противната плешива глава на Годрик, която сега беше черна като кожа с пожълтелите си цепки за очи. Натрупах ги там, където светлината можеше да продължи действието си върху тях.
След това, препъвайки се в стълбата, аз паднах на колене в долния край на ковчега на Урсула.
Отпуснах се. Щях да поспя само за малко. Не, не да спя, да си почина.
Без всъщност да го желая, изпълнен със страх и съжаление, усетих как ръцете и краката ми се отпускат и легнах върху каменния под, а очите ми се затвориха, потъвайки в блажен възстановителен сън.
Колко странно беше това.
Мислех си, че ще се събудя от нейния писък, че подобно на уплашено дете тя ще се изправи в тъмното от ковчега, разбирайки, че е сама с толкова много мъртъвци.
Но не се случи нищо подобно.
Здрач изпълни пространството над главите ни, а цветът му бе виолетов като цветята в поляната, и тя се надвеси над мен. Беше окачила броеницата на шията си, което беше необичайно, и я носеше като красив накит, а златното разпятие се въртеше и усукваше на светлината — едно блещукащо златно петънце, което подхождаше на светлите точици в очите й.