Тя се усмихваше.
— Моят храбрец, моят герой, да избягаме от това място, пълно със смърт. Ти успя, отмъсти им.
— Устните ти помръднаха ли?
— Нужно ли е да правя това, когато съм с теб?
Усетих как през тялото ми премина тръпка, когато тя ме изправи на крака. Взираше се в лицето ми, а ръцете й стояха здраво на раменете ми.
— Благословени Виторио — каза тя. После ме хвана през кръста и се издигна нагоре, и ние минахме покрай счупените копия, без дори да докоснем назъбените им върхове. Озовахме се в притъмнелия параклис, където прозорците тънеха в мрак, а сенките танцуваха грациозно, но безпощадно около далечния олтар.
— О, мила моя, мила моя — казах аз. — Знаеш ли какво сториха ангелите? Знаеш ли какво казаха?
— Хайде, да освободим затворниците, нали това искаш — каза ми тя.
Чувствах се така освежен, така изпълнен с енергия. Сякаш изобщо не бях вършил изтощителна работа, сякаш войната не бе изнурила моите крайници и не ме бе сломила, сякаш битките и сраженията не бяха моя участ от дни.
Втурнах се с нея из замъка. Една след друга отворихме вратите, които водеха към окаяните обитатели на клетката. Лично тя бягаше с леките си, котешки крака из алеите под портокаловите дръвчета и птичарниците, преобръщаше котлите със супа, докато подвикваше на бедните, сакатите и отчаяните, че са свободни, че вече никой не ги държи в плен.
След миг застанахме на висок балкон. Далече под нас видях тяхното окаяно шествие в полумрака, дългата, криволичеща редица от хора, които слизаха от планината под пурпурното небе и изгряващата вечерница. Слабите помагаха на силните; старите носеха младите.
— Къде ще отидат, нима ще се върнат в своя злокобен град? Обратно при извергите, които са ги принесли в жертва? — Внезапно се разгневих. — Те трябва да бъдат наказани.
— Всяко нещо с времето си, Виторио, има време. Твоите клети, нещастни жертви сега са на свобода. Това е нашето време — моето и твоето, ела.
Полите й описаха огромен тъмен кръг, докато летяхме надолу и все по-надолу, покрай прозорците и стените, докато накрая краката ми успяха да стъпят на меката земя.
— О, Господи, това е поляната, виж, поляната — рекох. — Виждам я толкова ясно под изгряващата луна, както я виждах в сънищата си.
Някаква неочаквана нежност изпълни цялото ми същество. Взех я в обятията си, а пръстите ми се заровиха дълбоко във вълнистата й коса. Целият свят се въртеше около мен и все пак останах вплетен в танц с нея, а нежните въздушни движения на дърветата ни припяваха, докато стояхме вкопчени един в Друг.
— Нищо не може да ни раздели, Виторио — каза тя. Отскубна се и побягна пред мен.
— Не, почакай, Урсула, почакай! — извиках. Хукнах подире й, но тревите и ирисите бяха високи и гъсти. Не беше съвсем като в съня ми, но от друга страна беше, защото тези неща бяха живи и изпълнени с тревистия аромат на дивата природа, а дърветата в гората нежно поклащаха клони сред благоуханния вятър.
Отпуснах се изтощен на земята и оставих цветята да ме обградят от двете ми страни. Оставих червените ириси да гледат отвисоко извърнатото ми нагоре лице.
Тя коленичи над мен.
— Той ще ми прости, Виторио — рече. — Ще прости всичко със своята безгранична милост.
— О, да, любов моя, моя благословена, прекрасна любов, спасителко моя, Той ще прости.
Малкото разпятие бе надвиснало над шията ми.
— Но ти трябва да го направиш заради мен — ти, който ме остави жива долу, ти, който ме пощади и доверчиво заспа върху гроба ми, трябва да го направиш.
— Кое, благословена моя? — попитах. — Кажи ми и ще го направя.
— Първо се помоли за сила, а след това в твоето човешко тяло, в здравото ти покръстено тяло, трябва да поемеш от мен цялата демонична кръв, която успееш. Трябва да я изцедиш от мен и така да освободиш душата ми от нейната магия; ти ще я повърнеш, подобно на еликсирите, които ти дадохме — те са безвредни за теб. Ще го направиш ли заради мен? Ще ме отървеш ли от тази отрова?
Припомних си за гаденето, за онази бълвоч, която бе изригнала от устата ми в манастира. Припомних си всичко това, ужасното бръщолевене и лудостта.
— Направи го заради мен — каза тя.
Облегна се върху ми и аз усетих как сърцето й се е свило в гърдите, усетих и своето сърце и ми се стори, че за първи път изпадам в такъв замечтан унес. Почувствах, че пръстите ми се свиват. За миг имах чувството, че те се опират в твърди камъни на поляната, сякаш с опакото на ръцете си бях напипал остри камъчета, но отново усетих допира на прекършените стъбла, на постелята от пурпурни, червени и бели ириси.