Тя вдигна глава.
— В името Господне — рекох, — заради твоето избавление, ще поема от теб всяка отрова, ще изсмуча кръвта като от гниеща рана, все едно е заразена с проказа. Дай ми я, дай ми кръвта.
Над мене лицето й бе неподвижно, толкова дребно, изящно и бяло.
— Бъди смел, любими, бъди смел, защото първо трябва да освободя място за нея.
Тя се притисна към шията ми, а зъбите й се впиха в плътта ми.
— Бъди смел, само още мъничко, за да освободя място.
— Още малко? — прошепнах. — О, Урсула, погледни, погледни небесния Ад и Рай, защото звездите са огнени кълба, окачени там от ангелите.
Но думите ми бяха провлечени и безсмислени и отекнаха в ушите ми. Обгърна ме мрак, а когато вдигнах ръка, тя сякаш бе покрита със златна мрежа и аз виждах много, много надалече, а пръстите ми бяха оплетени в тази мрежа.
Внезапно поляната бе залята от слънчева светлина. Щеше ми се да се освободя, да седна и да кажа — виж, слънцето изгря, без да те нарани, мое безценно момиче. Но тези вълни от божествено и сладостно удоволствие продължаваха да прииждат и преминават през тялото ми, да изтръгват от мен и от слабините ми това примамливо и невероятно удоволствие.
Когато зъбите й се откъснаха от плътта ми, ми се стори, че тя е заздравила хватката на душата си върху моите органи, върху всички части на тялото ми, които някога са били мъжки или детски, а сега бяха човешки.
— О, любов моя, скъпа моя, не спирай. — Слънцето танцуваше зашеметяващо сред клоните на кестените.
Тя отвори уста, а от нея се изля кървав поток, дълбоката, мрачна, кървава целувка.
— Поеми я от мен, Виторио.
— Дай ми всичките си грехове, мое прекрасно дете — рекох. — О, Господи, помогни ми. Смили се над мен. Мастема.
Но думите ми секнаха. Устата ми се изпълни с кръв, но това не бе някакъв вонящ еликсир, забъркан от различни съставки, а онази изгаряща, завладяваща сладост, която тя ми бе дала първия път със своите потайни и смущаващи целувки. Само че този път тя бликаше неудържимо.
Ръцете й бяха пъхнати под тялото ми. Те ме повдигнаха. Кръвта сякаш не течеше из вените ми, а изпълваше самите ми крайници, раменете и гърдите ми, сякаш заливаше и укрепваше сърцето ми. Отправих поглед към блещукащото, игриво слънце, усетих заслепяващата й мека коса върху очите си, но надничах през златистите й кичури. Дишах тежко.
Кръвта течеше в краката ми и ги изпълни до самите пръсти. Тялото ми преливаше от сила. Членът ми пулсираше от допира на тялото и и за пореден път почувствах крехката й котешка фигура, извитите й крака, които ме прегръщаха, държаха, обвиваха тялото ми, а ръцете й бяха сключени под мен, устните й впити в моите.
Очите ми се напрегнаха и се разшириха. Слънчевата светлина ги изпълни, а след това угасна. Тя угасна, а въздишките ми ставаха все по-силни, ударите на сърцето ми кънтяха така, сякаш не се намирахме на пуста поляна, а звуците, които долитаха от укрепналото ми тяло — моето преобразено тяло, така изпълнено с нейната кръв — отекваха в каменни стени!
Поляната бе изчезнала, или изобщо не бе съществувала. Високо горе видях правоъгълник от здрач. Лежах в криптата.
Изправих се, отхвърляйки я настрани, далече от мен, докато тя пищеше от болка. Скочих на крака и се втренчих в белите си ръце, протегнати напред.
В мен се надигна ужасен глад, свирепа сила, вой.
Втренчих се в наситената пурпурна светлина над главата ми и изкрещях:
— Ти ми го причини! Ти ме превърна в един от вас!
Тя ридаеше. Обърнах се към нея. Тя отстъпи назад, преви се одве, затиснала устата си с ръка, плачеше и бягаше от мен. Хукнах след нея. Тя бягаше като мишка из криптата и пищеше:
— Виторио, не, Виторио, недей, Виторио, не, не ме наранявай. Виторио, направих го заради нас, Виторио, ние сме свободни. О, Господи, помогни ми!
А после побягна нагоре, като се отърва на косъм от протегнатите ми ръце. Беше избягала горе в параклиса.
— Малка вещица, чудовище, ларва, ти ме изигра с твоите илюзии, с твоите видения, превърна ме в един от вас, ти ми стори това! — Оглушителните ми викове отекваха един подир друг, докато аз лазех наоколо в тъмното, за да намеря меча си. След това политнах назад, за да набера инерция и също прескочих копията, озовавайки се високо горе на пода в църквата, а тя кръжеше пред олтара с блеснали от сълзи очи.
Отстъпи назад към купа червени цветя, които едва се виждаха на звездната светлина, която нахлуваше през тъмните прозорци.
— Не, Виторио, не ме убивай, недей. Недей — хълцаше и ридаеше тя. — Аз съм дете, както и ти, моля те, недей.
Втурнах се към нея, а тя изпълзя до края на светилището. Обзет от ярост, замахнах към статуята на Луцифер с меча си. Тя се олюля и после се сгромоляса, разбивайки се върху мраморния под на прокълнатия храм.