Урсула обикаляше в кръг. Падна на колене и протегна ръце. Поклати глава, а косата й се развяваше буйно.
— Не ме убивай, не ме убивай, не ме убивай. Ако го сториш, ще ме изпратиш в Ада, не го прави.
— Нещастница! — простенах. — Нещастница! — Сълзите ми се лееха неудържимо, както и нейните. — Жаден съм, нещастнице. Жаден съм и долавям миризмата им, миризмата на робите в клетката. Подушвам ги, подушвам кръвта им, проклета да си!
Аз също бях паднал на колене. Легнах върху мрамора и изритах встрани счупените отломки от противната статуя. С меча си закачих дантелата на покривката на олтара и я смъкнах, а целият куп червени цветя се стовари върху ми, така че аз се претърколих в тях и зарих лице сред тяхната мекота.
Настъпи тишина, ужасна тишина, изпълнена със собствения ми плач. Усещах силата си, долавях я дори в тембъра на гласа си и в ръката, която държеше меча без да изпитва изтощение или някакви ограничения, усещах я и в безболезненото спокойствие, с което лежах върху пода, който би трябвало да е студен, а не беше, или бе само приятно хладен.
О, тя ме бе направила силен.
Усетих някакъв аромат. Вдигнах поглед. Тя стоеше точно над мен — нежно и любящо създание, сега очите й бяха изпълнени със звездна светлина, толкова блестящи, тихи и безпристрастни. В ръцете си държеше млад човек, някакъв слабоумен, който не осъзнаваше опасността.
Колко розов и апетитен беше, подобно на печено прасенце, готово да бъде погълнато от устата ми, как го изпълваше естествено врящата и бълбукаща смъртна кръв, готова за мен. Тя го постави отпред.
Той беше гол, опрял слабите си бутове върху петите, треперещите му гърди бяха много розови, а косата му — черна и дълга, нежно обрамчваше наивното му лице. Изглеждаше така, сякаш сънува или се взира в мрака, навярно в търсене на ангели?
— Пий, любими, пий от него — каза тя, — и тогава ще имаш сили да заведеш и двама ни при добрия отец за изповед.
Усмихнах се. Жаждата ми за слабоумното момче, което седеше пред мен, беше почти непоносима. Но онова, което можех да понеса, вече беше съвсем нова история, нали така, и аз не бързах, подпирайки се на лакът, докато я гледах.
— При добрия отец? Нима мислиш, че ще отидем там? Веднага, просто така, ние двамата?
Тя отново се разплака.
— Не веднага, не, не веднага — извика тя. Поклати глава. Беше съкрушена.
Хванах го. Пречупих врата му и го изцедих до капка. Той не издаде нито звук. Нямаше време за страх, болка или плач.
Забравяме ли някога първото си убийство? Забравяме ли го изобщо?
През цялата нощ вървях из клетката, като поглъщах, гощавах се и се тъпчех от гърлата им, вземайки онова, което желая от всички тях и ги изпращах при Бог или в Ада, откъде бих могъл да зная. Сега бях прикован към тази земя с нея и тя участваше в пиршеството с мен по своя изискан начин, като постоянно очакваше моите викове и стонове, и непрекъснато ме прегръщаше, за да ме целуне, обсипвайки ме с риданията си, когато треперех от гняв.
— Излез оттук — рекох.
Беше точно преди изгрев-слънце. Казах й, че няма да прекарам и ден под тези заострени кули, в този дом на ужасите, на това място, родило отвратително зло.
— Знам една пещера — каза тя. — Далече в подножието на планината, покрай земеделските ниви.
— Да, някъде в края на истинска поляна?
— На тази прекрасна земя има безброй поляни, любов моя — отвърна тя. — А под лъчите на луната техните цветя блестят толкова прелестно за нашите омагьосани очи, както и за хората на светлината на Божието слънце. Не забравяй, че Неговата луна е наша. А утре вечер преди да помислиш за свещеника трябва добре да си помислиш за свещеника.
— Не ме разсмивай отново. Покажи ми как да летя. Обвий ръка около кръста ми и ми покажи как безопасно да се спускам от високите огради със скок, който би потрошил човешките крака. Не ми се присмивай!
— преди да помислиш за свещеника и за изповедта — продължи тя и нищо не можеше да спре тънкия й, изискан и мелодичен глас, а очите й се пълнеха със сълзи от любов, — ще се върнем в Санта Мадалена, докато градът спи дълбоко, и ще го изгорим до основи.
ГЛАВА 13
НЕВРЪСТНА НЕВЕСТА
Не подпалихме Санта Мадалена. Оказа се твърде приятно да ловуваме из града. На третата нощ вече бях престанал да плача по изгрев-слънце, когато двамата се оттегляхме, потънали в обятията си, в нашата скрита и недостижима пещера.
А до третата нощ жителите на града узнаха какво ги е сполетяло — че тяхната хитра сделка с Дявола ги е връхлетяла със страшна сила — и изпаднаха в паника. Беше невероятно забавна игра да ги надхитряш, да се спотайваш сред множеството сенки, които изпълваха криволичещите им улици и да разбиваш и най-необичайните им и сложни ключалки. В ранните часове, когато никой не смееше да помръдне, а благият францискански свещеник бе коленичил буден в килията си, изричайки молитвите си и молейки Бога да му позволи да разбере онова, което се случва — същият свещеник, нали го помните, който се бе сприятелил с мен в хана и по време на обяда ме предупреди, но не гневно както своя доминикански брат, а съвсем любезно — та докато този свещеник се молеше, аз се промъкнах във францисканската църква и също започнах да се моля.