И всяка нощ си казвах същото, което един мъж си казва под нос, когато си ляга със своята развратна блудница: „Още една нощ, Господи, и ще отида да се изповядам. Още една блажена нощ, Господи, и ще се прибера у дома при жена си.“
Жителите на града нямаха никакви шансове срещу нас.
Онези умения, които не бях усвоил от само себе си или чрез експерименти, ми бяха предавани от моята любима Урсула с търпение и грациозност. Можех да чета мисли, да откривам греха и да го поглъщам с бързо движение на езика, докато смучех кръвта на някой ленив и лъжлив търговец, който навремето бе предоставил собствените си крехки деца на мистериозния господар Флориан, за да запази спокойствието си.
Една нощ установихме, че жителите на града са идвали през деня в запустелия замък. Имаше доказателства, че някой е влизал набързо, а почти нищо не бе откраднато или разместено. Колко ли се бяха уплашили от ужасните светци, които все още стояха от двете страни на пиедестала на Падналия Луцифер в църквата. Не бяха взели златните свещници или старата дарохранителница, в която с опипване открих едно спаружено човешко сърце.
При последното ни посещение в Двора на рубинения граал взех обгорените и втвърдени глави на вампирите от дълбоката изба и подобно на канара от камъни ги изхвърлих през прозорците от цветно стъкло. И този последен остатък от великолепното изкуство на замъка изчезна.
Двамата с Урсула бродехме из спалните на замъка, които никога не бях зървал дори във въображението си, и тя ми показа залите, в които членовете на Двора се бяха събирали да играят на зарове или шах, или да слушат камерни музикални състави. На места виждахме доказателства за откраднати вещи — някое покривало, свалено от леглото, паднала възглавница на пода.
Но по всичко личеше, че градските жители изпитват повече страх, отколкото алчност. Бяха взели съвсем малко неща от замъка.
И тъй като ние продължавахме да ги преследваме и умело да ги побеждаваме, те започнаха да напускат Санта Мадалена. Магазините зееха отворени, когато вървяхме из празните улици посред нощ, прозорците не бяха залостени, а люлките висяха празни. Доминиканската църква беше разпусната и опразнена, а каменният олтар го нямаше. Страхливите монаси, които не бях благоволил да даря с бърза смърт, бяха напуснали стадото си.
За мен тази игра стана още по-ободряваща, понеже онези, които останаха, бяха свадливи и алчни, и отказваха да се предадат без борба. Беше лесно да различиш невинните, които се уповаваха във вярата на среднощната светлина или в закрилата на светците, от онези, които бяха имали вземане-даване с Дявола и сега неспокойно бдяха в мрака с меч в ръка.
Обичах да разговарям с тях, да влизам в словесни двубои с тях, докато ги убивам.
— Нима си мислеше, че играта ти ще продължи вечно? Мислеше, че онова, което си таил, няма да се обърне срещу теб?
Що се отнася до моята Урсула, на нея не й достигаше смелост за такива игри. Не можеше да понася гледката на страданията. Тя бе успяла да изтърпи някогашното кърваво причастие в замъка единствено благодарение на музиката, тамяна и върховната власт на Флориан и Годрик, които я бяха посветили в него постепенно.
Нощ подир нощ, докато градът постепенно се опразваше, а фермите опустяваха, докато Санта Мадалена — градът, в който се обучавах, се рушеше все повече, Урсула започна да се занимава с осиротели деца. Понякога сядаше на стълбите пред църквата и люлееше някое бебе, гукаше му и му разказваше приказки на френски.
Пееше стари латински песни от дворовете от нейните времена, които датираха от преди двеста години, както ми каза, и разказваше за битки във Франция и Германия, чиито имена не ми говореха нищо.
— Не си играй с децата — рекох. — Те ще го запомнят. Ще запомнят нас.
Изминаха две седмици, преди общността да бъде непоправимо унищожена. Останаха само сираците и неколцина много стари хора, както и францисканският свещеник и неговият баща, старчето с вид на елф, което нощем седеше в осветената си стая и играеше карти срещу себе си, сякаш дори и не подозираше какво се случва.