Трябва да е било на петнадесетата нощ, когато пристигнахме в града и веднага разбрахме, че са останали само двама души. Чувахме дребния старец, който си тананикаше в празния хан, чиито врати бяха отворени. Беше много пиян и мократа му розова глава блестеше на светлината на свещите. Трупаше картите на масата в кръг, редейки пасианс, наречен „часовник“.
Францисканският свещеник седеше до него. Когато влязохме в хана, той вдигна поглед към нас, смел и спокоен.
Изпитвах глад, опустошителен глад за тяхната кръв.
— Аз не ви казах името си, нали? — попита ме той.
— Не, не го направихте, отче — рекох.
— Джошуа — рече той. — Това е името ми, Фра Джошуа. Всички останали жители на града се върнаха в Асизи и взеха със себе си последните деца. Предстои им дълъг път на юг.
— Зная, отче — отвърнах. — Бил съм в Асизи, молил съм се в храма на свети Франциск. Кажи ми, отче, когато ме погледнеш, виждаш ли ангели да кръжат около мен?
— Защо да виждам ангели? — попита той тихо. Премести погледа си от мен към Урсула. — Виждам красота, виждам младост, струяща от лъскава слонова кост. Но не виждам ангели. Никога не съм виждал.
— Аз съм виждал веднъж — рекох. — Може ли да седна?
— Както желаеш — отвърна той. Наблюдаваше ни и се изправи в твърдия, обикновен дървен стол, докато аз се настаних срещу него почти както в онзи ден, само че сега не се намирахме в благоуханната беседка под слънцето, а вътре, в самия хан, където светлината на свещите придаваше повече обемност и повече топлина.
Урсула ме погледна смутено. Не знаеше какво се върти в мислите ми. Никога не я бях виждал да говори с човешко същество, с изключение на мен самия и децата, с които си бе играла — с други думи, само с онези, за които сърцето й бе трепнало и които нямаше намерение да погубва.
Не можех да предположа какво мисли за дребния мъж и неговия син, францисканския свещеник.
Старецът побеждаваше в играта на карти.
— Ето, видя ли, нали ти казах. Какъв късмет имаме! — каза той. Събра мазните, разпилени карти, за да ги разбърка и да поднови играта.
Свещеникът го погледна с изцъклени очи, сякаш не можеше да се вземе в ръце, дори и за да заблуди и успокои стария си баща, а после погледна към мен.
— Видях онези ангели във Флоренция — рекох — и ги разочаровах, наруших клетвата си пред тях и изгубих душата си.
Той рязко се извърна от баща си към мен.
— Защо го проточваш толкова? — попита.
— Няма да ви сторя зло. Нито моята спътница — рекох. Въздъхнах. Вероятно на този етап от разговора бих посегнал към чашата или халбата, за да пийна. Гладът ми причиняваше болка. Питах се дали и Урсула страда от жаждата. Втренчих се във виното на свещеника, което вече не значеше нищо за мен, нищо, погледнах лицето му, което се потеше на светлината на свещите, и продължих:
— Искам да знаеш, че ги видях, че говорих с тях, с ангелите. Те опитаха да ми помогнат да унищожа онези чудовища, които владееха този град и душите на местните хора. Искам да го знаеш, отче.
— Защо, синко, защо ми го казваш?
— Защото те бяха прекрасни и истински като нас, а ти ни видя. Ти си виждал дяволски неща; виждал си леност и предателство, страх и измама. В момента виждаш демони, вампири. Е, искам да знаеш, че аз със собствените си очи видях ангели, истински ангели, прекрасни ангели и те бяха по-възхитителни, отколкото бих могъл да ги опиша с думи.
Той дълго ме гледа умислено, а после погледна Урсула, която седеше разтревожена и вдигнала поглед към мен, много уплашена, че ще пострадам прекомерно, и след това каза:
— Защо ги разочарова? Преди всичко, защо са дошли с теб и щом си имал подкрепата на ангелите, защо си се провалил?
Аз свих рамене. Усмихнах се.
— В името на любовта.
Той не каза нищо.
Урсула опря глава на ръката ми. Усетих как разпуснатата й коса се разстла по гърба ми, когато тя се отпусна върху ми с цялата си тежест.
— В името на любовта! — повтори свещеникът.
— Да, а също и в името на честта.
— Чест.
— Никой не би го разбрал. Бог няма да го приеме, но е вярно. И така, отче, кое е онова, което ни разделя — тебе и мене, и жената, която седи до мен? Какво стои помежду ни — двете страни — почтения свещеник и двата демона?
Дребният старец внезапно се засмя. Беше подредил невероятна поредица от карти.
— Виж това! — каза той. Погледна ме с малките си хитри очички. — О, ти зададе въпрос, прости ми. Знам отговора.
— Така ли? — попита свещеникът, обръщайки се към дребния старец. — Знаеш отговора?