— Разбира се, че го знам — отвърна баща му. Извади още една карта. — Това, което сега ги дели от добрата изповед е слабостта и страхът от Ада, ако се наложи да се отрекат от живота си.
Свещеникът смаяно погледна баща си. Аз също.
Урсула не каза нищо. После ме целуна по бузата.
— Да ги оставим сега — прошепна. — Санта Мадалена вече не съществува. Да вървим.
Вдигнах поглед и огледах притъмнялата стая в хана. Погледнах старите бурета, С натрапчиво смущение и ужасяваща мъка гледах всички вещи, използвани и докосвани от хора. Погледнах едрите ръце на свещеника, скръстени на масата пред мен. Погледнах космите по ръцете му, а след това плътните му устни и големите му, насълзени и натъжени очи.
— Ще приемеш ли това, което ти казах? — прошепнах. — Тази тайна, за ангелите? Че съм ги видял? А и ти, ти виждаш какъв съм, и следователно знаеш, че съм наясно за какво говоря. Видях крилата им, видях ореолите им, видях белите им лица и меча на могъщия Мастема, и тъкмо те ми помогнаха да превзема замъка и да убия всички демони освен този тук, тази невръстна невеста, която е моя.
— Невръстна невеста — прошепна тя. Това и достави удоволствие. Погледна ме, потънала в размисли, и затананика някаква нежна и стара мелодия, една от онези песнички от нейното време.
Заговори ми, шепнейки настойчиво и убедително, като в същото време стискаше ръката ми:
— Хайде, Виторио, остави тези мъже на мира и ела с мен, за да ти разкажа как наистина бях невръстна невеста. — Тя погледна свещеника с някакво ново оживление. — Да, бях. Дойдоха в замъка на баща ми и ме откупиха за невеста, казаха, че трябва да съм девица и доведоха акушерки, които носеха леген с топла вода, прегледаха ме и казаха, че съм девица. Едва тогава Флориан ме взе. Аз бях негова невеста.
Свещеникът я гледаше втренчено, сякаш не би успял да помръдне, ако речеше да го направи, а старецът просто вдигаше поглед от време на време, развеселен, и кимаше, докато я слушаше, без да прекъсва играта на карти.
— Можете ли да си представите ужаса, който изживях? — попита ги тя. Погледна ме и отметна косата си през рамо. Тя отново беше вълниста заради плитките, на които я бе сплела по-рано. — Можете ли да си представите как се качих в леглото и видях кой е женихът ми, онова бяло същество, онова безжизнено същество, каквито ние изглеждаме в очите ви?
Свещеникът не каза нищо в отговор. Очите му бавно се наляха със сълзи. Сълзи!
Те представляваха прекрасна човешка, гледка — безкръвни, кристално чисти и така разкрасяваха старото му, отпуснато лице, с неговите провиснали бузи и месести устни.
— А след това ме заведоха в разрушен параклис — каза тя, — безлюдно място, пълно с паяци и мишки и там, пред осквернения олтар, ме съблякоха гола, положиха ме до него и ме направиха негова жена.
Тя пусна ръката ми, а нейните две ръце описаха широка прегръдка.
— О, имах воал, огромен и дълъг красив воал, и рокля от толкова фина коприна на цветя, а той разкъса всичко това и най-напред ме взе със своя безжизнен, безплоден и твърд като камък член, а след това с кучешките си зъби, съвсем същите като тези, които аз имам сега. О, каква сватба, а баща ми ме беше дал за това.
По бузите на свещеника се стичаха сълзи.
Аз я гледах, скован от мъка и гняв — гняв, насочен срещу един демон, когото вече бях убил, гняв, за който се надявах да си пробие път през тлеещите въглени на Ада и да го сграбчи с пръсти като нагорещена маша.
Не казах нищо.
Тя повдигна вежда и наклони глава.
— Той се отегчи от мен — каза тя, — но никога не престана да ме обича. Беше нов в Двора на рубинения граал, млад господар, който постоянно се стремеше да увеличи силата си и любовните си преживявания! А по-късно, когато го помолих за живота на Виторио, той не можа да ми откаже заради клетвите, които си бяхме разменили на онзи каменен олтар преди толкова много години. След като позволи на Виторио да си отиде от нас, след като нареди да го захвърлят във Флоренция, убеден, че е луд и съсипан, Флориан ми запя песни, сватбени песни. Рецитираше старите стихове, сякаш любовта ни можеше да бъде възкресена.
Закрих челото си с дясната ръка. Не можех да понеса да плача с кървавите сълзи, които текат от очите ни. Не можех да понеса да виждам пред себе си, сякаш бе нарисувана от Фра Филипо, любовната история, за която разказваше.
Свещеникът проговори:
— Вие сте деца — каза той. Едната му устна трепереше. — Просто деца.
— Да — каза тя уверено с изискания си глас и със слаба, утвърдителна усмивка. Хвана лявата ми ръка в своята и я потърка силно и нежно. — Деца навеки. Но и Флориан беше просто един млад мъж, самият той беше просто един млад мъж.