Само облизах човешката кръв по устните си и се запитах колко ли време ще прекарам на тази земя, преди някой да отреже главата ми с бързия си, безпогрешен меч.
ГЛАВА 15
НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ
Във Флоренция цареше хаос.
— Защо? — попитах аз.
Вечерният час отдавна бе изтекъл, но никой не обръщаше особено внимание на това, а пред катедралата „Санта Мария Маджори“ се бе събрала огромна тълпа студенти, които слушаха лекцията на някакъв хуманист, който настояваше, че Фра Филипо Липи не е такъв мръсник.
Никой не ни забеляза. Бяхме се нахранили рано, в провинцията, и носехме тежки мантии, така че какво биха видели от нас, освен късче бледа кожа?
Влязох в църквата. Тълпата стигаше почти до портите.
— Какво има? Какво се е случило с великия художник?
— О, вече прекали — каза в отговор един мъж, без дори да си даде труд да погледне към мен или крехката фигура на Урсула, която се бе вкопчила в мен.
Мъжът бе твърде погълнат от това да гледа лектора, който стоеше отпред, а гласът му отекваше пронизително из невероятно големия неф.
— Какво е сторил?
След като не получих отговор, аз си проправих път малко по-навътре сред гъстата, благоуханна човешка тълпа, дърпайки Урсула след себе си. Тя все още се притесняваше в толкова голям град; не бе виждала катедрала с такива размери през живота си, който прехвърляше двеста години.
Отново зададох въпроса си на двама млади студенти, които незабавно се извърнаха, за да ми отговорят — модерни момчета, около осемнайсетгодишни, или както ги наричаха по онова време във Флоренция giovani, намиращи се в най-трудната възраст, когато си твърде голям за дете — какъвто бях аз — и твърде млад, за да бъдеш мъж.
— Ами помолил най-красивата монахиня да му позира за украсата над олтара, която рисувал със светата Дева, ето това е направил — отвърна първият студент, чернокос и с дълбоки очи, поглеждайки ме с лукава усмивка. — Поискал тя да му бъде модел, помолил от манастира да я изберат вместо него, така че Девата, която ще нарисува, да бъде напълно съвършена, а след това…
Другият студент продължи.
— избягал с нея! Откраднал монахинята направо от манастира, избягал с нея и сестра й, обърнете внимание, родната й сестра, и си свили гнезденце точно над неговото ателие — той, монахинята и нейната сестра, тримата, монахът и двете монахини. И сега живее в грях с нея, Лукреция Бути, рисува Девата за олтара и пет пари не дава за хорското мнение.
Хората наоколо започнаха да ни ръгат с лакти и да ни бутат. Няколко мъже ни казаха да замълчим. Студентите едва удържаха смеха си.
— Ако не се ползваше с благоволението на Козимо — каза първият студент, снишавайки гласа си до покорен, но дяволит шепот, — те щяха да го обесят, имам предвид роднините й, семейство Бути, най-малко те, ако не го сторят свещениците от Ордена на кармелитите, или целият град.
Другият студент поклати глава и закри устата си, за да не се засмее с глас.
Ораторът, далече пред нас, посъветва всички да запазят спокойствие и да оставят това скандално нарушение на закона в ръцете на съответните власти, защото няма човек, който да не знае, че в цяла Флоренция не съществува по-велик художник от Фра Филипо и че Козимо ще се погрижи за това, когато прецени.
— Той винаги е бил тормозен — каза студентът до мен.
— Тормозен — прошепнах. — Тормозен. — Пред очите ми изплува лицето му, монахът, когото бях зърнал преди години в дома на Козимо на Виа Ларга, мъжът, който толкова ожесточено настояваше да бъде освободен само за да прекара известно време с жена. Някъде дълбоко в себе си усетих най-странния конфликт, най-странния и мрачен страх. — О, дано не го наранят отново.
— Човек би се запитал — чух тих глас в ухото си. Обърнах се, но не видях никой, който би могъл да изрече тези думи. Урсула се огледа наоколо.
— Какво има, Виторио?
Но този шепот ми бе познат, и той отново прозвуча, безплътен и съкровен:
— Човек би се запитал къде са били неговите ангели-хранители в деня, когато Фра Филипо е извършил такава глупост?
Трескаво се завъртях в кръг, търсейки източника на този глас. Хората се отдръпнаха от мен, ръкомахайки с раздразнение. Сграбчих ръката на Урсула и се отправих към вратата.
Едва когато излязох на площада, сърцето ми спря да бие лудо. Не знаех, че с новата кръв бих могъл да изпитвам такава тревога, нещастие и страх.
— О, да избяга с монахиня, за да рисува Девата! — проплаках едва чуто.
— Не плачи, Виторио — каза тя.
— Не ми говори така, все едно съм малкото ти братче! — рекох й, а после потънах от срам. Думите ми я засегнаха така, сякаш я бях зашлевил. Взех пръстите й и ги целунах. — Съжалявам, Урсула, съжалявам.