— Но къде отиваме?
Придърпах я към себе си.
— В дома на Фра Филипо, в ателието му. Не ме разпитвай сега.
След няколко секунди намерихме пътя, а стъпките ни отекваха и трополяха по тясната уличка. Застанахме пред затворените порти, а аз не виждах светлини, освен зад прозорците на третия етаж, сякаш му се бе наложило да избяга толкова нависоко със своята годеница.
Тук не се бе събрала тълпа.
Но внезапно откъм мрака някой подхвърли шепа смет пред залостените врати, после още една, а накрая последва град от камъни. Отстъпих назад, предпазвайки Урсула, и видях как няколко минувачи се промъкнаха един след друг и обсипаха с ругатни ателието.
Накрая се облегнах на отсрещната стена, взирайки се тъжно в мрака, и чух как звучната църковна камбана отброи единайсетия час, което несъмнено означаваше, че всички хора трябва да опразнят улиците.
Урсула просто ме изчакваше, без да каже нищо и безмълвно отбеляза как погледнах нагоре и видях, че последните светлини в дома на Фра Филипо угасват.
— Това е мое дело — рекох. — Аз му отнех ангелите и той бе обзет от тази лудост, и защо го направих, защо — за да мога сега да те притежавам по същия начин, както той притежава своята монахиня?
— Не разбирам за какво говориш, Виторио — каза тя. — Какво ме е грижа за монахините и свещениците? Никога не съм изричала и дума, с която да те нараня, никога, но сега ще използвам такива думи. Недей да стоиш тук и да плачеш за тези смъртни, които си обичал. Ние вече сме венчани и никакви църковни клетви или духовни миропомазвания не могат да ни разделят. Да се махнем оттук, а когато пожелаеш да ми покажеш чудесните творби на този художник на светлината на лампите, тогава ме доведи, доведи ме, за да видя ангелите, за които говореше, изобразени с цветни бои.
Нейната категоричност ме обузда. Отново целунах ръката й. Казах й, че съжалявам. Притиснах я до сърцето си.
Не зная колко време съм стоял там с нея. Минутите летяха. Чух звука от течаща вода и далечни стъпки, но нищо не последва, нищо, което да е от значение в непрогледната нощ на пренаселената Флоренция, с нейните четири и пететажни дворци, с нейните древни полуразрушени кули, нейните църкви и хиляди спящи души.
Сепна ме някаква светлина. Тя ме заля с яркожълтите си лъчи. Зърнах първия от тях — тънка бляскава ивица. Той проряза нейната фигура, а след него последва друг, който освети тясната уличка зад нас и аз разбрах, че бяха запалили лампите в ателието на Фра Филипо.
Обърнах се тъкмо когато отместиха резетата вътре и те издадоха нисък, стържещ звук. Шумът отекна из тъмните стени. Горе, зад покритите с решетки прозорци, не светеше.
Внезапно вратите се отвориха и леко, почти без звук, се удариха в стената. Видях просторния правоъгълник вътре — широката, къса стая, пълна с великолепни платна, които искряха над свещите достатъчно силно, за да осветят голяма литургия.
Дъхът ми секна. Притиснах я силно и посочих нататък, поставил ръка на тила й.
— Ето ги, и двете, това са „Благовещенията“! — прошепнах. — Виждаш ли ангелите — ангелите, коленичили там, и там, ангелите, коленичили пред Девите!
— Виждам ги — каза тя с благоговение. — О, по-прекрасни са, отколкото предполагах. — Тя разтърси ръката ми. — Не плачи, Виторио, освен, ако не е заради красотата им, единствено за това.
— Това заповед ли е, Урсула? — попитах. Очите ми бяха така замъглени, че едва виждах ниско коленичилите фигури на Рамиел и Сетей.
Но докато опитвах да проясня зрението си, да дойда на себе си и да превъзмогна болката в гърлото си, чудото, от което се страхувах най-много на този свят, и все пак копнеех за него, жадувах за него — това чудо се случи.
Те се появиха едновременно от самата тъкан на платното — моите облечени в коприна, русокоси ангели, моите ангели с кръжащи ореоли, и се отскубнаха от тази здрава сплитка. Извърнаха се и първо се втренчиха в мен, а след това се размърдаха, така че вече не бяха само плоски профили, а завършени силни фигури. После пристъпиха напред върху каменния под на ателието.
Урсула ахна и аз разбрах, че и тя бе станала свидетел на същата ярка поредица от чудотворни движения. Тя закри устата си с ръка.
Лицата им не изразяваха гняв, нито мъка. Те просто ме погледнаха и в прекрасните им, нежни погледи прочетох най-силното порицание, което някога бях получавал.
— Накажете ме — прошепнах. — Накажете ме като отнемете очите ми, за да не мога никога вече да видя вашата красота.
Рамиел съвсем бавно поклати глава в знак на отрицание. А Сетей се присъедини със същия отрицателен жест. Те стояха един до друг с босите си крака, както винаги, а пищните им дрехи бяха твърде леки, за да помръднат из натежалия въздух, докато двамата просто продължаваха да се взират.