— Какво тогава? — рекох. — Какво заслужавам да ми сторите? Как така мога да ви виждам в цялото ви великолепие, дори и сега? — Отново избухнах в сълзи като дете, както и да ме гледаше Урсула, колкото и да опитваше с безмълвния си укор да върне мъжа в мен.
Не можех да спра.
— И какво сега? Как така още ви виждам?
— Ти винаги ще ни виждаш — каза Рамиел тихо и безизразно.
— Винаги, когато погледнеш някоя от неговите картини, ще виждаш нас — каза Сетей — или наше подобие.
Думите им не изразяваха мнение. Това бе просто познатото блажено спокойствие и любезност, с които винаги ме даряваха.
Но това не беше краят. Виждах зад тях да се чернеят силуетите на собствените ми хранители, тази тържествена двойка от слонова кост, облечена в тъмносините си одежди.
Колко безмилостни бяха очите им, колко осведомени, така пълни с презрение, макар и без онази злъчност, която хората придават на подобни страсти. Колко студени и отчуждени.
Устните ми се разтвориха. В мен се надигаше вик. Ужасен вик. Но не смеех да пробудя нощта около себе си, необятната нощ, която се простираше над хилядите полегати покриви с червени керемиди, над хълмовете и цялата околност, нататък под безбройните звезди.
Внезапно цялата сграда се раздвижи. Разлюля се, а платната, които блещукаха ослепително, окъпани от горящата светлина, сега трептяха, сякаш бяха разтърсени от истинско земетресение.
Ненадейно пред мен се появи Мастема, а стаята бе пометена назад, разшири се и стана по-дълга, а всички по-малки ангели бяха изтласкани зад него, сякаш отнесени от безмълвен вятър, на който не можеш да устоиш.
Потокът от светлина възпламени огромните му златни крила, когато се разпериха, изпълвайки всяко кътче от това необятно пространство, като дори го разшириха още повече. Червеният му шлем пламтеше, сякаш се бе разтопил, и той измъкна меча си от ножницата.
Отстъпих назад. Изтласках Урсула зад гърба си. Притиснах я към влажната, студена стена и я впримчих там, зад мене, доколкото можех да я опазя на тази земя, протегнал ръцете си назад, за да я прегърна така, че да не може за нищо на света да ми бъде отнета.
— О — каза Мастема, усмихна се и кимна с глава. Мечът му сочеше нагоре. — Значи дори и сега би отишъл в Ада, вместо да я видиш как умира!
— Да! — извиках. — Нямам избор.
— О, напротив, имаш избор.
— Не, не нея, не я убивай. Убий мен и ме изпрати там, да, но й дай още един шанс.
Урсула извика зад гърба ми, сграбчи с ръце косата ми и не я пускаше, сякаш така щеше да се предпази.
— Прати ме там сега — рекох. — Хайде, отрежи главата ми и ме изпрати на съд пред Бога, за да мога да го помоля за нея! Моля те, Мастема, направи го, но не убивай нея. Тя не знае как да помоли за прошка. Още не!
Вдигнал високо меча, той протегна ръка, сграбчи ме за яката и силно ме дръпна към себе си. Усетих как тя политна към мен. Той ме държеше под лицето си и свирепо ме изгледа с искрящите си очи.
— И кога ще се научи тя, ами ти?
Какво можех да кажа? Какво можех да сторя?
— Аз ще те науча, Виторио — каза Мастема с тих, кипящ от гняв шепот. — Ще те науча как да молиш за прошка през всяка нощ от живота си. Ще те науча.
Усетих, че ме повдигат във въздуха, усетих как вятърът развява дрехите ми, а малките й ръчички се вкопчват в мен, и почувствах тежестта на главата й върху гърба си.
Повлякоха ни из улиците и внезапно пред нас изникна огромна тълпа от безгрижни смъртни, които излизаха от една винарна, пияни и засмени — смесица от подпухнали, нормални лица и тъмни дрехи, развявани от ветреца.
— Виждаш ли ги, Виторио? Виждаш ли хората, с които се храниш? — настойчиво попита Мастема.
— Виждам ги, Мастема! — отвърнах. Потърсих ръката й пипнешком, опитвах се да я открия, да я хвана, да я защитя. — Наистина ги виждам, и още как.
— Всеки един от тях, Виторио, притежава това, което виждам у теб и у нея — човешка душа. Знаеш ли какво е това, Виторио? Можеш ли да си го представиш?
Не посмях да му отговоря.
Тълпата плъзна из огрения от луната площад и се приближи към нас, макар и разпръсната.
— У всеки от тях има искрица от силата, създала всички нас — извика Мастема, — искрица от невидимото, от неуловимото, от свещеното, от загадъчното — искрица от онова, което е сътворило всички неща.
— О, Господи! — извиках. — Погледни ги, Урсула, погледни!
Всеки един от тях — мъж или жена, без значение стар или млад, бе придобил могъщо, мъгляво златисто сияние. Светлината извираше от всяка фигура, обкръжаваше я и я прегръщаше, едно ефирно тяло от светлина, възприело истинската форма на човешкото същество, което се движеше в него, без да я забелязва. Целият площад се изпълни с тази златиста светлина.