Погледнах собствените си ръце и те също бяха обкръжени от това неуловимо, ефирно тяло, това невероятно сияйно божествено присъствие, този безценен, неугасим огън.
Завъртях се, а дрехите ми се вдигнаха около мен, и видях как този пламък обвива Урсула. Видях как тя живее и диша сред него и когато отново се обърнах към тълпата, видях, че всеки един от тях също живее и диша в него, и внезапно разбрах, разбрах безпогрешно — винаги щях да го виждам. Никога нямаше да виждам живи човешки същества, били те жестоки или праведни, без този разрастващ се, заслепяващ огън на душата.
— Да — прошепна Мастема в ухото ми. — Да. Завинаги, и всеки път, когато се храниш, всеки път, когато поднасяш някое от техните крехки гърла към прокълнатите си зъби, всеки път, когато пиеш от тях зловещата кръв, от която се нуждаеш, подобно на най-свирепите Божии зверове, ти ще виждаш как тази светлина трепти и се бори, а когато сърцето престане да бие по волята на твоя глад, ще виждаш как светлината угасва!
Изскубнах се от него. Той ме пусна. Хванал единствено нейната ръка, аз побягнах. Бягах и бягах към Арно, към моста, към кръчмите, които сигурно още бяха отворени, но много преди да видя лумналите пламъци на душите там, аз видях сиянието на душите от стотици прозорци, виждах го иззад пролуките на залостените врати.
Видях го и разбрах, че той казва истината. Винаги щях да я виждам. Щях да виждам искрицата на Създателя във всеки човешки живот, на който се натъкнех, и във всеки човешки живот, който отнемех.
Щом стигнах реката, аз се надвесих над каменния парапет. Виках и виках, оставяйки виковете ми да отекват над водата и по стените от двете страни.
Бях обезумял от мъка, а после от мрака към мен с неуверена походка се приближи едно дете, което просеше. То вече бе научило достатъчно думи, за да помоли за хляб, монети или всякаква милостиня, която хората биха благоволили да му дадат, и сияеше, искреше, блещукаше и танцуваше сред ослепителната и безценна светлина.
ГЛАВА 16
И ТЪМНИНАТА НЕ Я ПОГЪЛНА
Всеки път през годините, когато видех някоя от великолепните творби на Фра Филипо, ангелите оживяваха пред очите ми. Това траеше само миг само колкото да прободе сърцето ми, сякаш с игла, и да пусне капка кръв към най-интимните му кътчета.
Самият Мастема не се появи в творчеството на Фра Филипо, докато не изминаха няколко години, когато Фра Филипо — непокорен и конфликтен както винаги, вече работеше за Пиеро, синът на Козимо, който почиваше в гроба си.
Фра Филипо никога не изостави своята любима монахиня, Лукреция Бути, и се говореше, че всяка Дева, която е нарисувал — а те бяха много — носи нейното красиво лице. Лукреция дари Фра Филипо със син и този художник прие името Филипино. Неговите творби също бяха великолепни и изобилстваха с ангели, а тези ангели също неизменно улавяха погледа ми за миг, когато идвах да се моля пред онези платна, тъжен и покрусен, изпълнен с любов и страх.
През 1469 Филипо почина в град Сполето и така приключи животът на един от най-великите художници, които светът някога е познавал. Това бе мъжът, когото подложиха на мъчения заради измама и който бе осквернил един женски манастир; това бе мъжът, нарисувал Мария като боязливата Дева, като Мадоната на Рождество Христово, като Кралицата на Небесата и Кралицата на Вси Светии. А аз, петстотин години по-късно, никога не съм се отдалечавал прекалено от този град, който роди Филипо в онази епоха, която наричаме Златната ера. Злато. Това виждам, когато те погледна. Това виждам, когато погледна всеки мъж, жена или дете.
Виждам пламтящото божествено злато, което Мастема ми разкри. Виждам как то те заобикаля, прегръща те и те обвива и танцува с теб, макар ти самият да не го виждаш и дори да не те е грижа за него.
Тази нощ, от кулата в Тоскана аз оглеждам земята и някъде далече, дълбоко в долините, виждам златото на човешките същества, виждам пламтящата жизненост на пулсиращите души. Е, ти прочете историята ми.
Какво мислиш?
Не откриваш ли някакъв странен конфликт? Не виждаш ли някаква дилема?
Нека се изразя по следния начин.
Припомни си времето, за което ти разказах, как двамата с баща ми препускахме заедно през гората и разговаряхме за Фра Филипо, а баща ми ме попита кое е онова, което ме привлича у този монах. Отвърнах, че борбеността и раздвоеният нрав на Филипо го правят особено привлекателен за мен и че заради този двойствен нрав, този конфликт, лицата, които Филипо рисува, придобиват измъчено изражение.