Още една затворена биотехнологична сметка.
Габи се опита да стане и се подхлъзна на собствената си кръв. Раната на рамото й кървеше обилно, кръвта се стичаше по ръката й и попиваше в пъстрото килимче. Куршумите за пистолетите „Хааг“ бяха направени така, че да остават в тялото — стената зад Габи беше недокосната, — но причиняваха жестоки наранявания при влизането си в плътта. Тя вдигна очи към него; скимтеше тихичко, обзета от дива паника.
Карл поклати глава и каза на кечуа:
— Ще ида да повикам помощ.
После, в потока светлина, който се ливна през вратата, се обърна безшумно и я простреля в тила.
2.
Арестуваха го естествено.
Привлечени от стрелбата, отряд бронирани мъже от охраната на лагера се придвижваха на прибежки по улицата, използваха прикритието на сградите и паркираните коли. Приличаха на ято бръмбари с човешки размери. Слънчевите лъчи се отразяваха в матовосините нагръдници и върховете на шлемовете им, в цевите на късите им бойни карабини. Не издаваха и звук — пак като бръмбари. По всяка вероятност снаряжението и екипировката им за борба с безредици — и те с логото на „ГХ“ — вървяха в пакет с индукционни микрофони и комуникационни връзки. Представи си го от тяхна гледна точка. Тихи напрегнати гласове по вътрешната връзка. Усилено от специалните очила зрение.
Завариха го седнал с кръстосани крака на стъпалата пред входната врата на сглобяемата барака, сложил ръце върху коленете си с дланите нагоре. Това беше поза за медитация, която беше научил от Съдърланд, макар че в момента изобщо не му беше до медитиране. Ефектът на мрежата бързо отслабваше и болката в хълбока се връщаше пълзешком. Карл дишаше плитко, за да дразни раната по-малко, и внимаваше тялото му да е напълно неподвижно. Наблюдаваше напрегнато как мъжете от лагерната охрана бавно се приближават. Пистолета „Хааг“ и разрешителното си от Агенцията беше оставил на улицата, на цели четири-пет метра от стъпалата, и веднага щом първият брониран стрелец се приближи достатъчно с опряна в рамото и готова за стрелба карабина, Карл бавно вдигна ръце над главата си. Младежът в специалната броня дишаше, тежко, под шлема и очилата момчешкото му лице беше побеляло от напрежение.
— Аз съм лицензиран агент — каза високо и ясно Карл на испански. — Работя по договор с Агенцията за генетично лицензиране към ООН, АГЛОН. Разрешителното ми е ей там, при пистолета. Не съм въоръжен.
Останалата част от отряда го наобиколи, всичките с насочени за стрелба оръжия. Млади момчета, тийнейджъри. Водачът им беше мъничко по-голям, но и неговото потно лице не излъчваше особена увереност. Карл повтори рецитацията си, продължаваше да седи неподвижно. Трябваше да проумеят кой е и какъв е, преди да влязат в бараката. Трябваше да им предложи нещо, някакъв авторитет, институция, върху която да прехвърлят отговорността. Защото зад високотехнологичната екипировка те бяха мобилизирани селянчета, като онези, с които беше пътувал в патрулния камион. Повечето сигурно бяха напуснали училище на четиринайсет, някои и по-рано. Може изобщо да не бяха чували за Европейския съд, отношението им към ООН пък беше в най-добрия случай нееднозначно, но разрешителното от Агенцията беше внушително наглед парче пластмаса и холотехнология. С малко късмет именно то щеше да натежи на везните, когато откриеха труповете в бараката.
Водачът на отряда свали пушката си, коленичи до разрешителното и го взе. Взира се дълго в холоснимката, сравняваше я с лицето на Карл. Стана и побутна колебливо с върха на ботуша си пистолета „Хааг“. После каза:
— Чухме изстрели.
— Да, знам. Опитах се да арестувам двама заподозрени по дело на АГЛОН и те ме нападнаха. Мъртви са, и двамата.
Младежите се спогледаха през визьорите на шлемовете си. Капитанът кимна на двама, момче и момиче, и те се качиха по стъпалата. Момичето извика предупредително при вратата.
— Вътре няма живи хора — каза Карл. — Уверявам ви.
Двамата младежи влязоха в бараката по всички правила на военната тактика и преминаха от стая в стая: продължаваха, напълно излишно, да подканят на висок глас присъстващите да се предадат. Останалите чакаха, все така с насочени към него оръжия. Накрая момичето излезе с преметната през рамо пушка, отиде при водача и му каза нещо. Той кимна и си свали очилата. Карл срещна обичайния, познат му до болка втренчен поглед и въздъхна. Все същата смесица от страх и отвращение. Младият мъж откачи от колана си синя пластмасова примка за задържане и го посочи, все едно е нещо мръсно.