От своя страна, по онова време Карл беше зает да се наслаждава на новопридобитата си анонимност. Медийният шум около пътуването му до Земята и драматичните събития на борда на „Фелипе Суза“ беше заглъхнал предната година, а жадната за знаменитости рекламна машина, при липса на всякакви опити от негова страна да подклажда интереса й, се беше отегчила от него и се беше насочила към поредната си жертва. Вярно, беше се измъкнал жив и що-годе нормален от заседнал в дълбокия космос кораб, но какво друго беше направил напоследък? АГЛОН пазеше ревниво вътрешните си дела и беше пасивна по отегчително бюрократичен начин, нищо общо с шумно рекламираната дейност на други организации, която мрежите обичаха толкова много. А и не липсваха и други случаи от висок обществен интерес. Като подрастващия син на някакво африканско кралско семейство, който си разиграваше коня на европейска сцена, демонстрираше екстразомния си капацитет в един от колежите на Кеймбридж и лъскавата си чернолика хубост в нощните клубове на Лондон. Семейство Банистър пък беше получило гражданство в Съюза въпреки общественото недоволство. Една таитянска филмова звезда се омъжваше. И така нататък. Незаспиващото медийно око се беше насочило другаде и Карл чувстваше отсъствието му като неочакван заслон от свирепия пек на марсианското слънце.
Слязоха на улицата. Студът го удари през тънката материя на якето „С(т)игма“, което си беше изпросил във Флорида.
Ортис ги чакаше от другата страна, облегнат на служебната лимузина. Беше с невзрачно черно палто и пиеше кафе, купено от близката будка. Холографското лого в черно и жълто примигваше слабовато на ясната зимна светлина по сергиите на пазарчето, същото лого се кипреше и върху картонената чашка в ръката на Ортис. Над чашата се вдигаше пара и се срещаше с парата от дъха му в студения въздух, когато я вдигаше към устните си. Един бодигард стоеше малко встрани, зает да не се набива на очи и да се прави на небрежен; очите му оглеждаха фасадата зад тъмните очила.
Щом ги видя, Ортис остави кафето върху покрива на лимузината и когато Карл го наближи, направи крачка напред и му протегна ръка. Без да мигне дори, без знак, че очаква вътрешната мобилизация, която се изписваше по лицата на хората, когато се ръкуваха с него, след като знаеха какъв е. Вместо това върху слабото му загоряло лице цъфна ведра усмивка, която свали петилетки от иначе сериозното му излъчване.
— Господин Марсалис. Радвам се да се видим пак. Доста време мина — може и да не помните, но сме се виждали в Брюксел.
— Пролетта на и трета — каза Марсалис, като се опита да прикрие изненадата си. — Помня.
Ортис се намръщи театрално.
— Каква каша беше тогава, а? Две коренно противоположни становища, които упорито се отдалечаваха, вместо да се сближават. Направо не е за вярване, че изобщо си направихме труда да водим преговори.
Карл сви рамене.
— Говоренето по принцип е лесната част. Прави добро впечатление и не струва нищо.
— Да, съвсем вярно. — Ортис смени темата с полираната лекота на професионален политик. — Госпожо Ертекин. Дано ми простите, че се натрапих така. Том Нортън ми каза, че ще идвате, и реших, че ще е добре да ви осигуря ескорт след всички преживени неприятности. И понеже така или иначе минавах наблизо…
„Реши, че не е за изпускане възможността да впишеш в баланса си дребна услуга към служител на ООН. Или пък да позяпаш на воля една тринайска.“
Но въпреки сарказма си откри, че му е трудно да изпита неприязън към Ортис. Може да беше заради спокойното ръкостискане и усмивката, или пък заради контраста с последните четири месеца в Републиката. Обърна се да провери реакцията на Ертекин, да види дали ще разчете нещо по лицето й. В тигровите й очи и…
… нещо невидимо разсича въздуха между тях.
Карл се задейства, преди да е осъзнал причината за реакцията си.