— Моля?!
— Пистолетът „Хааг“ е собственост на АГЛОН. Притежанието му от неупълномощени лица е забранено от закона. Донесете ми го.
Кракът на Бейли спря да се люлее. Погледите им за миг се срещнаха и управителят явно видя нещо в очите на Карл, защото побърза да погледне встрани и пак се изкашля нервно. Кимна на един от охранителите да се приближи, после сведе поглед към името, изписано на джобчето на униформата му.
— Ъъ, Санчес. Иди да донесеш личните вещи на господин Марсалис.
— Не. — Карл хвърли бърз поглед към Санчес и той спря с ръка на дръжката на вратата. Знаеше, че постъпва детински, но не можа да се сдържи. Обърна се към управителя. — Казах да ми го донесете вие.
Бейли почервеня. Стана от бюрото.
— Слушай, Марсалис, недей да…
Карл стисна в юмрук пръстите на едната си ръка с другата. Примижа от болка — сякаш хиляди иглички се забиваха в кожата му.
— Иди и ми го донеси — тихо повтори Карл.
Мигът се задържа, после се пукна като мехур. Все така изчервен до корените на грижливо фризираната си коса, Бейли тръгна с рамото напред и почти избута вратата.
— Дръжте го под око — излая на охранителите и излезе. Карл видя, че двамата пазачи се подсмихват. Разтърка отново юмрука си. После и другата ръка. И попита:
— Та кой от вас двамата така хуманно ме изгори с разтворителя?
Усмивките се претопиха в напрегната враждебност и мълчанието се проточи чак докато Бейли не се върна с нещата му и със съответната документация.
— Ще трябва да удостоверите, че сте ги получили — каза сърдито.
Нещата му бяха прибрани в широка четиридесет сантиметра изолационна лента, всяко в здравата хватка на вакуумнозапечатан найлон. Карл взе лентата и я разви на бюрото да провери дали всичко е налице. Посочи ключа и каза:
— Това е от гардеробче в терминала. Раницата ми е там.
— Можете да си я вземете на път към хеликоптера — каза Бейли и му размаха нетърпеливо разписката за получените вещи. — Хората ми ще ви придружат.
Карл взе формуляра и го сложи на бюрото, махна предпазната лепенка от холорекордера в ъгълчето и се наведе по-близо.
— Карл Марсалис, ИН с810др576 — започна да изрежда до болка познатата поредица цифри и букви. — Разрешителен код по АГЛОН 31-нефрит. С настоящото удостоверявам, че предметите в прилежащия списък са пълният набор лична собственост, отнета ми от лагерната охрана на осемнадесети юни 2107 и впоследствие върната, на съща дата.
Положи палец върху диска, за да го подпечата, и плъзна формуляра по бюрото. Докато рецитираше удостоверението, го бе обзело странно усещане — изведнъж започна да не му стига въздух, сякаш във вакуума на прозрачния найлон беше затворен самият той, а не вещите му.
„Повече не искам да правя това.“
Не, имаше нещо друго. Вдигна поглед и видя как го гледат Бейли и двете момчета от охраната.
„Повече не искам да бъда това.“
Така.
Хеликоптерът се издигна над лагера, заходи в широк вираж над блестящото синьо на езерото, после продължи надолу, през голата красота на планината от платото към Арекипа. Този тип хеликоптери имаха умни навигационни системи, поддържащи сателитен модел на терена и метеорологичните условия в реално време, което означаваше, че машината на практика лети сама. Въпреки това пилотът не му каза и една дума до края на полета. Карл седеше сам в пасажерското отделение, зяпаше пейзажа долу и лениво го наслагваше върху спомените си за Марс. Приликите се набиваха на око, но в крайна сметка това тук беше родният свят, с небесносиньото небе горе, широкия хоризонт на голяма планета напред и бавната позната тежест на пълно же, която ти дърпа кокалите надолу.
„Не на заместителите“. Призиви от политическите емисии на Първа земна партия. „Не се поддавайте на корпоративната реклама. Нека краката ви са стъпили здраво на земята. Борете се за един по-добър живот ТУК и един по-добър свят СЕГА.“
На летището в Арекипа използва акредитивните си писма от АГЛОН, за да си осигури място в спална класа за следващия директен плосколинеен полет на „Делта“ до Маями. Би предпочел да пътува суборбитално, но за тази цел трябваше да иде до Лима, а това едва ли си струваше забавянето и допълнителните разправии. Така поне щеше да си почине малко. До полета оставаше почти час, така че той си купи кодеин без рецепта, взе два пъти повече от препоръчителната доза и преглътна хапчетата с някакво безалкохолно от магазина на „Буенос Айрес Бийф Ко“ в терминала за заминаващи. Изяде приготвената по лиценз храна, застанал пред огромните прозорци с изглед към пистите, но почти не усети вкуса й: взираше се в заснежения вулканичен конус на Ел Мисти и се питаше дали пък наистина няма нещо друго, с което да си изкарва прехраната.