— Мисля, че и сам можеш да се досетиш.
— Етан е разрешил проблема.
— Киган идваше у нас все по-често. — Гласът й звучеше механично, по-безизразно и от шума на евтина машина. — Държеше се, все едно той командва парада. Държеше се като шибана карикатура на тринайска от някой евтин джизъслендски филм на ужасите. А когато Етан го нямаше, се държеше така, все едно притежава и мен.
— Ти каза ли за това на Етан?
— Нямаше нужда. Той знаеше какво става. Освен това, Марсалис, аз мога и сама да се грижа за себе си, уверявам те. Оня гадняр нямаше никакъв шанс.
Замълча, подбираше думите си.
— Само че Киган не можеше да бъде спрян. Можеш да го държиш на разстояние, и толкова. Като да хвърляш камъни по зло куче. Хвърлиш камък и кучето отстъпва. Спреш ли да хвърляш, идва и пак започва да ти се зъби. Истината е, че има само един начин да спреш тринайска, нали?
Той вдигна рамене.
— Това поне ни внушават евтините филми на ужасите.
— Да. А ние не можехме да си позволим излишно внимание. Смърт при съмнителни обстоятелства, възможно участие на полицейски служител: от вътрешния отдел щяха да довтасат на секундата. Щеше да има аутопсия, навярно и генно сканиране, при което генната модификация щеше да изскочи. И ето ти голямо разследване. Киган го знаеше и не виждаше причина да се бои от нас. Както казах, по един или друг начин щеше да ни дои до откат.
— Докато?
Тя кимна.
— Докато един ден не се прибрах и не заварих Етан да гори дрехи в двора. Повече не видяхме Киган. С Етан не говорехме за това, нямаше и нужда. Ръбът на лявата му длан беше насинен. Кокалчетата му бяха ожулени, по гърлото му имаше следи от пръсти. — Бегла, уморена усмивка. — А къщата беше необичайно чиста. Подовете измити, банята свети като на реклама, всички повърхности — обработени с наносмукачка. Не беше чистил така преди, не го и повтори.
Още тишина. Ертекин допи чашата си и посегна към пода да вземе шишето. Погледна Карл и вдигна бутилката към него.
— Искаш ли?
— Благодаря, този път ще пасувам.
Тя си наля нова доза — с не съвсем координирани движения. После зарея поглед към корабите в далечината, стиснала чашата, без да отпива.
— Цялото лято бяхме на нокти — продължи тихо. — Чакахме да видим какво ще стане. Познавах много ченгета от Куинс, нали работех там, преди да ме преместят в центъра, и постепенно поднових контактите си с тях, ходех от време на време в участъка да видя дали няма подадено заявление за изчезнал човек, дали не са открили неидентифициран труп или нещо такова. Редовно следяхме линковете на нюйоркската полиция с бюлетините на АГЛОН за издирвани лица. Киган така и не се появи там. Етан реши, че сте го минали по графата пълни загубеняци, които сами ще си изкопаят гроба, ако им оставите малко време, и затова не си струва да го издирвате.
Карл поклати глава.
— Не, тъпаците ние ги обичаме. Лесно е да ги откриеш, а това печели добра репутация на Агенцията. Ако вашият човек не е бил в бюлетините, значи онзи, който му е помогнал да избяга от Симарон, е намерил начин да покрие информацията за бягството му. Или пък компанията, спечелила договора за управление на лагера по онова време, е смела този компрометиращ факт под килима, за да не си разваля статистиката. Системата за контрол в Симарон е крайно неефективна дори по джизъслендските стандарти и ако на подизпълнителя му е предстояло подновяване на договора… Какво да ти кажа. — Той разпери ръце. — Всеки въдворен в резервата знае, че най-доброто време за бягство е точно преди търга. Знаят, че корпорацията, която в момента държи договора за управление на лагера, ще направи и невъзможното да изстиска максимална ефективност от зле платените си служители и в резултат напрежението ще се повиши до опасни нива. Знаят също, че ако точно в този момент успееш да избягаш, няма да има издирване в национален мащаб, защото въпросната корпорация не може да си позволи лошата реклама. Така стават половината бягства.
— Шибаният Джизъсленд — завалено изруга Ертекин.
Карл махна лениво с ръка.
— Е, аз не се оплаквам. Иначе ще остана без работа. И между другото, Джизъсленд не е единственото място със занижен контрол във въдворителните лагери.
— Така е. Но само там се гордеят с това. — Впери замъглен поглед в чашата си. — Толкова време мина, а на моменти ми се струва, че просто не може да е истина.
— Кое?
— Отцепването. Онова, което Америка причини сама на себе си. Така де — тя махна енергично, този път с ръката без чашата, — модерния свят нали ние го изобретихме, мамка му. Ние го моделирахме, в рамките на цял един континент, обгрижвахме го, докато не заработи гладко, а после го продадохме на останалия свят. Кредитните карти, масовият въздушен транспорт, глобалният инфопоток. Космическите полети. Нанотехнологиите. Ние създадохме всичко това. А после позволихме на банда неандерталци, идиоти с библии в ръце, да разкъсат всичко това на парчета! Как е възможно това, Марсалис?