„Реално погледнато, Севги — не каза той, — едва ли е бил някой като мен, защото, първо, аз съм кажи-речи единствен по рода си. Доколкото знам, има само четирима лицензирани тринайски освен мен, които работят за АГЛОН, и нито един от тях — в представителство на Агенцията.
И което е по-важно, Севги Ертекин, ако някой като мен беше тръгнал по следите на Етан Конрад, щеше да се появи лично. Нямаше да прехвърли мръсната работа на преживните от специалните части и да гледа отстрани като шибан овчар, който си наглежда стадото.
Такъв като мен би го убил лично.“
Вместо да каже всичко това, седеше мълчаливо и гледаше как Ертекин се плъзга по нанадолнището от гневно мълчание към пиянска сънливост. Внезапно си даде сметка къде се намира, обзе го остро, почти болезнено усещане за тъмния апартамент в сцепения на две град, за далечните светлинки и за заспалата жена, само на една ръка разстояние, но свила се на топка с гръб към него, за тишината…
„Хей, Марсалис. К’во става?“
… за шибаната приливна тишина, като талази от черна вода, за процеждащото се мълчание и за Елена Агиере, която се е върнала и тихо му говори…
„Помниш ли «Фелипе Суза»? Звезди и тихи празни коридори, и сънуващи лица на сигурно място зад прозорчетата, които те обричат да си сам. Онова тихо жужене, което издавах в ямките на ушите ти, как се приближавах зад гърба ти и ти шепнех. Мислеше, че съм си отишла, нали? Абсурд. Намерих те там, сред звездите, Марсалис, и винаги ще те намирам. Ти и аз, Марсалис. Ти и аз.“
… и корабите, пуснали котва в тихите води, чакащи.
24.
Оставиха го да чака в приемната. Усещането не беше съвсем неприятно — като повечето виртуални формати на щатите от Ръба, сайтът на фондация „Човешката цена“ беше ненатрапчиво населен с вторични интерфейси, включени в системата, за да осигурят на в-средата „по-автентична атмосфера“, както ентусиазирано го наричаха в рекламните продуктови брошури. Срещу него в приемната седеше изискана млада жена в делови костюм с къса пола: кръстоса, дългите си крака и му отправи дружелюбна усмивка.
— За фондацията ли работите? — попита го.
— Не. Брат ми работи тук.
— Дошли сте да го видите?
— Да. — Създателите на формата си бяха свършили работата добре. Реши, че ще е проява на грубост, ако приключи едва започналия разговор с едносрична дума. — Напоследък се виждаме рядко.
— Значи не сте оттук?
— Не. Свързах се от Ню Йорк.
— О, това е много далеч. И харесва ли ви там?
— Всъщност там съм роден. И двамата израснахме в града. Брат ми е този, който се премести. — Слаба искра на съперничество между братя в комплект с доза манхатънски шовинизъм, последвани от слаб адреналинов шок, когато разпозна първите две. Винаги се беше присмивал на интерфейсната психиатрия, но сега започваше да подозира, че може и да не е бил прав.
— Ами, такова… — Въпросът сам се пръкна на устните му, адски глупав, разбира се, но умората разхлабваше контрола му и той го зададе, отчасти като предизвикателство, отчасти за да отклони разговора от Джеф. — А вие откъде сте?
Тя се усмихна отново.
— Това е почти метафизичен въпрос, нали така. Сигурно трябва да кажа, че съм от Джакарта. Концептуално, ако не друго. Ходили ли сте там?
— Два пъти виртуално. Иначе — не.
— Трябва да отидете. Много е красиво сега, след като наноизграждането приключи. Най-добре е да го видите с очите си и…
И така нататък, с лекота покрай подводните течения в разговора, теченията, които можеха да сблъскат и двамата с факта какво е тя. Сигурно на този принцип работеше и проституцията от висша класа, реши той, но беше толкова уморен, че хич не му пукаше. Остави се на течението, на приятния и интересен разговор, издържан по всички правила на изкуството, и на изящната геометрия на дългите й крака. Изглежда, в софтуера беше заложена реагираща подпрограма, която преценяваше желанието му да участва в разговора и регулираше ответната реакция според резултата. С изненада откри, че наистина му се говори.
Дори не забеляза появата на Джеф, докато той не застана пред него с уморена усмивка.
— Така. — Стана и направи опит да се стегне. — Най-сетне.
— Да, извинявай. Цял кораб с бегълци пристигна онзи ден от Уенжоу и бюджетът ни за тримесечието отиде по дяволите. Цял ден преговарям с властите. — Кимна към жената, която все така си седеше на стола. — Виждам, че си се запознал с Шарлийн.