„Има бе. Иди да приказваш със Зули, като се прибереш, може пък да търси портиер за делничните дни.“
Горчива усмивка. Викаха пътниците за неговия полет. Карл дояде изстиналия пампабургер, избърса си пръстите и тръгна.
По време на полета до Маями спа зле, тормозен от сънища за тихите коридори на „Фелипе Суза“ и смътния ужас, че призракът на Габи се носи след него в нискогравитационната тишина: лицето й бе спокойно и непокътнато въпреки изстрела, който я беше убил, само мозъкът й изтичаше на тъмни бавни капки през дупката, която беше отворил в тила й. Вариации по тема, но нищо ново на практика — само дето обикновено друга жена се носеше зад него в изоставения космически кораб, наблизо, но без да го докосва, и шепнеше в ухото му, едва доловимо в мъртвешкия вой на тишината.
Събуди се рязко, плувнал в пот, стреснат от пилота, който тъкмо съобщаваше, че започват спускане към Маями и че летището е затворено от съображения за сигурност, поради което в обозримо бъдеще нямало да има свързващи полети. Информация за възможно настаняване в хотелите около летището можело да бъде получена чрез…
„Мамка му!“
Суборбиталната совалка на „Върджин“ щеше да го отнесе в небето над Лондон само четиридесет и пет минути, след като излетеше от Маями. Щеше да си е у дома, преди в „Банърс“ да са приели последните поръчки, и после в собственото си легло в апартамента си в Крауч Енд. Сигурно щеше да спи до късно на следващата сутрин, да се събуди от песните на птиците пред прозореца и разсеяната от облаци слънчева светлина, процеждаща се през лъскавия листак на дърветата отпред. Най-сетне щеше да се наслади по-продължително на британското лято — с раната в хълбока му Агенцията нямаше къде да мърда — с целия Атлантически океан между себе си и емоционалната топография на подготвителния лагер.
Вместо това мъкнеше куфара си през просторни светли терминали, обточени с огромни холоекрани, два на десет метра, екрани, които внушаваха противоречивите си послания. „Искате ли да виждате само червени скали през дебели люкове? Там има само това!“ и „На Марс отиват само победителите!“. Маями беше нещо като централна гара на Америките, следователно и притегателен център за всяка компания, свързана с Колониалната инициатива на западните нации. Преди две години му беше попаднала статия в цветната притурка на едно корпоративно издание и беше запомнил думите на журналистката: „Понастоящем всеки седми човек, преминаващ през Международното летище на Маями, пътува по работа, която е пряко или непряко свързана с Марс и програмата КОЛИН. Тази цифра ще продължава да расте“. Съотношението сигурно беше стигнало вече едно към четири.
Ескалаторите и подвижните пътеки сякаш нямаха край, а от кодеина се чувстваше сънлив и изтръпнал. В другия край на терминалния комплекс се настани в новия МЛМ Мариот, избра си стая: с изглед към града и си поръча медицински преглед, който беше включен като опция в румсървиса. Всички сметки прехвърли по картата си от Агенцията. Като изпълнител по договор, имаше сравнително ограничен кредит — работата под прикритие налагаше разплащане най-вече с дебитни карти или в брой, които след това работодателят му възстановяваше като част от хонорара, но понеже оставаха в най-лошия случай два дни, докато се прибере в Лондон и приключи официално досието на Грей, по сметката все още имаше предостатъчно пари.
Време беше да ги използва.
Съблече якето и уебларната ризница, струпа мръсните си дрехи на пода в стаята и се навря за цели петнайсет минути под горещите струи на душа. Мрежата си беше отишла, прибрала се беше на топло в леговището си, разбирай в гръбнака му, и съзнанието му се беше превърнало в каталог на по-силни и по-слаби болежки, които напомняха за себе си изпод тънкото лустро на кодеина. Залепената рана на хълбока го жегваше при всяко движение.
Избърса се с големите пухкави хотелски хавлии и тъкмо когато обуваше най-чистите си износени дочени панталони, на вратата се звънна. Карл грабна една тениска, погледна раната и сви рамене. Какъв ли смисъл да се облича? Остави тениската и тръгна към вратата гол до кръста.