Лекарят на хотела се оказа симпатична млада латиноамериканка. Сигурно беше изкарала стажа си в някоя от републиканските болници в централен Маями, защото почти не вдигна изписаната си вежда, когато Карл й показа раната от нож. Само попита:
— Отдавна ли сте в Маями?
Той се усмихна и поклати глава.
— Другаде ме намушкаха. Тук съм от има-няма час.
— Разбирам. — Но не отвърна на усмивката му. Застана зад него и заопипва около раната с дългите си студени пръсти, преценяваше дали лепилото е хванало добре. Не беше от най-нежните. — Е, да не сте някой от нашите знаменити военни съветници?
Той мина на английски:
— С този акцент? Едва ли.
Това му спечели миниатюрна извивка на устните, когато лекарката мина пред него.
— Британец сте, така ли? Извинявайте, реших, че…
— Няма значение. И аз ги мразя онези копелета. — Не спомена, че миналата година е убил един в бар в Каракас, Върна се към испанския: — Семейството ви е от Венесуела, нали?
— От Колумбия. Но и там е същото, само че заради коката, а не заради петрола. И от по-отдавна. Още откакто баба ми и дядо ми емигрирали. И няма да се промени, никога. — Отиде при чантата си, която беше оставила на бюрото, и извади портативен ехограф. — Няма да повярвате какви неща чувам от братовчедите си.
Карл си помисли за униформите, които беше видял по улиците на Богота преди няколко седмици. И за побоищата. И каза:
— Напротив, нищо не би ме учудило.
Тя коленичи пред него и отново опипа раната, този път по-нежно. Дори пръстите й бяха станали по-топли сякаш. Прокара ехографа няколко пъти над раната и се изправи. Карл долови уханието й. В същия миг очите им се срещнаха и тя разбра, че е усетил миризмата й. Това подпали и двамата, но след секунда тя се обърна и тръгна към чантата си. Извади превързочни материали и се изкашля, с вдигнати вежди и присвити очи заради случилото се току-що.
— Колегата си е свършил работата добре и не е оставил много за мен — каза съвсем мъничко по-бързо от нормалното. — Няма следи от възпаление и би трябвало да зарасне бързо. Напръска ли ви със спрей?
— Да.
— Искате ли нещо за болката?
— Болката е под контрол.
— Е, мога да сменя превръзката, ако искате, освен ако не смятате да се къпете.
— Току-що се изкъпах.
— Ами, добре. В такъв случай аз ще тръгвам…
— Искате ли да вечеряте с мен?
Тя се усмихна, най-после.
— Омъжена съм — каза и вдигна ръка да му покаже семплата златна халка на безимения си пръст. — Не вечерям с непознати.
— О, извинете. Не забелязах — излъга той.
— Няма проблем. — Усмихна се пак, но този път усмивката й беше малко крива, а тонът й подсказваше, че не е успял да я заблуди. — Сигурен ли сте, че не искате обезболяващи? Влизат в цената на прегледа.
— Не, благодаря. Не се притеснявайте — каза той.
Така че тя си взе чантата, усмихна му се още веднъж и го остави да си превърже раната сам.
Излезе от хотела.
Може и да не беше най-умното нещо, но разумът отстъпи пред сетивните спомени за недостъпната докторка. За пръстите й върху кожата му, за уханието й, за гласа й. И как беше коленичила пред него.
Едно автотакси го откара на изток към летището, караше бързо по широките многолентови улици. Повечето заведения още работеха — лазерните рекламни надписи от фасадите го зовяха, но все още изглеждаха някак странно далечни, като светлините на крайбрежен град, гледани от морето. Реши, че е от кодеина. Сигурно не се погаждаше много добре с мрежата. Известно време му стигаше само да зяпа нощния град през прозореца. После, когато трафикът се сгъсти, слезе от таксито там, където светлините му се сториха най-ярки. Булевард, кръстен на някакъв кубински герой от съпротивата — бронзова табелка с гравирания му образ и байонет в добавка красеше ъгъла. Ремиксирани класически парчета на Зекина и Рейес се лееха на вълни през широко отворените врати, загоряла от слънцето плът се кълчеше в клубовете, други се разхождаха лениво по тротоара край него. Беше топло и задушно, роклите на жените се заключаваха до леки ивици коприна върху банските, мъжете бяха гологърди, с тесни дънки или кожени панталони. Само по кожа Карл би се вписал почти идеално — това беше едно от нещата, които харесваше на Маями, — но гардеробът му беше неподходящ. Дочени панталони, най-леките кубинки, с които разполагаше в момента, и тениска с ретро надпис. Приличаше на шибан турист.