Прекъсна връзката и Грета Юргенс изчезна от екрана.
Карл стана и отиде при прозореца да позяпа светлините на Ла Пас. Най-много два часа, реши той. Юргенс имаше подръка специалисти, които можеха да осъществят проследяването и бързо да стигнат до запазения за служители на КОЛИН апартамент в „Хилтън“. Системите „Марстех“ изпъкваха в инфопотока като имплантирани метални пластини на рентгенова снимка. Инфохакерчетата на фамилиите може и да не успееха да пробият системите, а и Юргенс едва ли би поискала това от тях. Но и така щеше да е повече от ясно с какво си имат работа. Дотук — един час. После известно забавяне, в случай че Юргенс бе казала истината и Манко Бамбарен не беше с нея в Арекипа. Където и да беше обаче, можеше да бъде намерен по телефона или чрез друга комуникационна връзка за относително кратко време. А предвид на онова, което имаше да му съобщи Юргенс, той щеше да се обади веднага.
Ертекин се върна от съседната стая. Беше се преоблякла с тениската на нюйоркското полицейско управление и спортен клин.
— Храната дойде.
В шумоизолираните помещения на апартамента появата й беше убягнала на вниманието му. Той кимна.
— Не бива да ядем твърде много на тази надморска височина. Телата ни и без това са претоварени.
— Да, Марсалис. — Изгледа го с раздразнение, само дето не сложи ръце на кръста си. — Била съм на платата. Работя за КОЛИН, ако случайно си забравил.
— Не това пише на гърдите ти — каза той, забил многозначително поглед в тях.
— Това ли? — Притисна с ръка едната си гърда и потропа с върховете на пръстите си по логото на нюйоркската полиция. Лукава усмивка изви ъгълчето на устата й. — Смущава ли те изборът ми на облекло?
Той отвърна на усмивката й.
— Ще го преглътна, ако ми позволиш да ти го сваля, след като закусим.
— Ще видим — неубедително каза тя.
Но след закуска не им остана време. Телефонът звънна, докато още си говореха, седнали с големи керамични чаши в ръце — бяха пълни с чай от кока. „Външно обаждане“, обяви с нежен женски глас системата. Карл отнесе чашата си в съседната стая, за да приеме разговора. Седна на стола пред инфопортала и натисна копчето за приемане.
— Да?
Обрулените индиански черти на Манко Бамбарен цъфнаха на екрана. Лицето му беше безизразно, но в тъмните му очи тлееше гняв. Говореше английски с насечен, лаещ акцент.
— Е, черни човеко. Върнал си се да ни тормозиш.
— Какво да ти кажа. Исторически погледнато, това би следвало да внесе известно разнообразие за вашего брата. — Карл отпи от резливия чай и срещна погледа на другия мъж през вдигащата се пара. — По-добре е, отколкото да ви тормозят белите, нали така?
— Недей да ми се правиш на умен. Казвай какво искаш.
Карл премина на кечуа.
— Само цитирам собствените ви клетви за единство. „Съюз на коренното население, възродено от пепелта на расисткото потисничество“ и така нататък. Какво искам ли? Искам да говоря с теб. Лице в лице. Няма да ти отнема повече от час-два.
Бамбарен се наведе към екрана.
— Вече не се занимавам с твоите досадни избягали побратими и техните опити да се скрият от закона. Нямам какво да ти кажа.
— Да, Грета спомена, че си се издигнал. Вече не се занимаваш с фалшиви документи за самоличност, а? Нито с дребна контрабанда на „Марстех“. Май си станал почтен престъпник напоследък. — Карл вложи в тона си доза твърдост. — За мен това е без значение. Искам да поговорим. Ти избери къде.
Последва дълга пауза. Бамбарен се опитваше да го надвие с поглед. Карл вдиша парата от чая, пое с наслада влажното ухание на зелени листа и зачака.
— Все още говориш езика ми като пиян селянин — кисело каза тайта Бамбарен. — И се държиш, сякаш това е някакво постижение.
Карл сви рамене.
— Научих го от селяни и често се напивахме заедно. Приеми извиненията ми, ако това те обижда. А сега кажи къде, по дяволите, ще се срещнем.
Ново мълчание. Бамбарен го изгледа кръвнишки.
— Аз съм в Куско — каза накрая. Дори на провлачения кечуа, който се говореше по платата, думите прозвучаха сдъвкани и изплюти. — Ще те чакам при Саксайхуаман в един следобед.
— Нека бъде в три — лениво каза Карл. — Имам да свърша някои неща преди това.