— Значи — небрежно подхвърли той — онези две бойни кучета при колата ти имат много испанска кръв в жилите, така ли?
Бамбарен си пое дъх през зъби. Но нямаше да хапе, засега поне. Тихият съскащ звук принадлежеше на човек, който все още контролира гнева си.
— Затова ли дойде, черни човеко, за да ме обиждаш цял следобед?
— Дойдох, тайта, за да получа от теб ясни отговори. И речите ти за минали, жестокости няма да променят това.
— Отричаш…
— Отричам грижливо култивирания ти расов гняв, да. Ти си един шибан престъпник, Манко. Говориш като поет, но хората ти са се превърнали в нарицателно за жестокост от Куско до Копакабана и историите, които се разказват за теб по улиците, ме навеждат на мисълта, че лично имаш грижата за обучението им. Не по-различно от това на испанските бойни кучета, които толкова възмущават нежната ти душа.
— Хората трябва да ме уважават.
— Да, и аз това казах. Също като кучетата. Вие, хората, сте толкова предсказуеми.
Устата на Бамбарен се разтегна в грозна усмивка.
— Ти пък какво знаеш за това, черни човеко? Какво знаеш за човешкия живот в гетата? За борбата какво знаеш? Израснал си в някой лъскав комплекс на проект „Поборник“, гледали са те като писано яйце, давали са ти всичко, което…
— Аз съм британец, Манко. Британец. Ние нямахме проект „Поборник“.
— Няма значение. Ти. — Лицето на Бамбарен се разкриви. — Неван. Всички вие. Всички вие сте отгледани по един и същи начин. С неограничени разходи. Всичките сте се родили в малкия си привилегирован свят, защитен не по-зле от наетите утроби, в които сте се развили, сукали сте от платеното мляко и майчинската обич на колонизирани жени, които са били твърде бедни, за да си позволят собствени деца…
— Върви по дяволите, Манко.
Но ругатнята излетя от устата му твърде бързо, за да е отиграният дразнител, който употребяваше при подобни случаи, гласът му беше твърде ясен и нащърбен от неканения спомен за Марисол. И Манко се усмихна доволно, доловил промяната с безпогрешния си гангстерски усет.
— А. Сигурно си си мислел, че те е обичала заради теб самия? Какъв ли шок си изпитал, когато…
— Казах да вървиш по дяволите и не ме карай да повтарям. — Сега тонът се получи добре. — Не сме тук да обсъждаме семейната ми история.
Само че тайта Манко беше израснал сред постоянните сбивания в копторите на Куско и знаеше кога ножът, е потънал до кокал. Наведе се към него и каза с тих, мазен, разяждащ глас:
— Да, малката стоманена каравана за инструктаж, мъжете в униформа, ужасната истина. Какъв шок. Да разбереш, че истинската ти майка е продала своята половина от гените ти за пари, че им е позволила да те вземат, след като е свършила своята работа, а после онази, другата жена, също срещу пари, е изпълнявала нейната роля четиринайсет години, а после, в същия онзи ден, си е тръгнала като затворник, излежал присъдата си. Сигурно не ти е било много приятно, а, изрод нещастен?
И в този миг го заля — смъртоносната ярост, черната приливна вълна, пулсираща в тилната част на мозъка му като тихо припукване, като поглед отстрани. Много по-трудна за удържане от хладнокръвните пресмятания преди малко — абсолютната увереност, че смъртта на Манко Бамбарен е на една ръка разстояние. Нямаше изкусност в това да забиеш палци в очите на гангстерския бос и да натиснеш, докато стигнеш до мозъка, нямаше изкусност в това да раззинеш челюсти и да забиеш зъбите си до…
„Ако допуснем да ни ръководи онова, в което са ни обучили — каза Съдърланд, нейде отдалеч през прибоя на гнева му, — значи не сме нищо повече и нищо по-добро от оръжието, в което са искали да ни превърнат. Оставим ли се на лимбичното си програмиране, от друга страна, всеки предубеден, роден от омраза страх, който хората изпитват към нас, ще се превърне в истина. Трябва да търсим друг, трети път. Трябва да мислим ясно.“
Карл се усмихна и прибра грижливо гнева си, като любимо оръжие, което връщаш в калъфа му.
— Хайде да не се занимаваме с моите чувства точно сега — каза кротко. — Я кажи, как се погаждаш с марсианските си братовчеди?
Надявал се беше да изненада Манко с този въпрос и явно успя, ако се съдеше по изражението му. Бамбарен примигна, сякаш Карл го беше попитал къде е отдавна изгубеното съкровище на инките.
— За какво говориш?
Карл сви рамене.
— Зададох ти съвсем простичък въпрос, не мислиш ли? Поддържаш ли редовни контакти с марсианските камори?
Бамбарен разпери ръце. Челото му се набръчка от раздразнение.
— Никой не говори с онези на Марс. Знаеш го.
— Щяхте да си говорите, ако ти беше от полза.
— Те изгориха този мост още през седемдесет и четвърта. Но и без това сега би било безсмислено. Няма начин да се заобиколи карантината на нанокулите.
„Напротив, има. Не си ли чул? Просто разбъзикваш жичките на корабния н-джин, пъхваш се в резервно криогнездо — винаги може да изядеш предишния му обитател, ако си гладен — и се пльосваш в Тихия океан с оцелелите след навлизането в атмосферата модули. Нищо работа.“
— Не смяташ ли, че е доста безсмислено да се води война въпреки карантините? При пространства от междупланетен мащаб?
— Точно ти няма как да го разбереш.
Карл се ухили.
— Омразата си намира път, а? Старата история с deuda de sangre? Кръвният дълг?
Босът на фамилията заразглежда земята пред краката си.
— Ти наистина ли си дошъл чак в Куско, за да си говорим за безчестието на марсианците?
— Не точно. Интересува ме, дали ти и колегите ти знаете нещо за активизиране от тяхна страна.
Пак онова мимолетно раздразнение по лицето на Манко.
— Активизиране на какво, черни човеко? Ние сме във война. Това е положението, факт. И докато развитието на технологиите не ни предостави нов начин да водим тази война, ситуацията ще остане непроменена.
— Или докато някой в КОЛИН не ти задлъжнее достатъчно, за да се добереш до нанокулите.
Манко погледна многозначително към джипа, с който беше пристигнал Карл, и каза сериозно:
— КОЛИН е факт от живота. Всички ние рано или късно се приспособяваме към реалностите.