Карл сви рамене.
— Зададох ти съвсем простичък въпрос, не мислиш ли? Поддържаш ли редовни контакти с марсианските камори?
Бамбарен разпери ръце. Челото му се набръчка от раздразнение.
— Никой не говори с онези на Марс. Знаеш го.
— Щяхте да си говорите, ако ти беше от полза.
— Те изгориха този мост още през седемдесет и четвърта. Но и без това сега би било безсмислено. Няма начин да се заобиколи карантината на нанокулите.
„Напротив, има. Не си ли чул? Просто разбъзикваш жичките на корабния н-джин, пъхваш се в резервно криогнездо — винаги може да изядеш предишния му обитател, ако си гладен — и се пльосваш в Тихия океан с оцелелите след навлизането в атмосферата модули. Нищо работа.“
— Не смяташ ли, че е доста безсмислено да се води война въпреки карантините? При пространства от междупланетен мащаб?
— Точно ти няма как да го разбереш.
Карл се ухили.
— Омразата си намира път, а? Старата история с deuda de sangre? Кръвният дълг?
Босът на фамилията заразглежда земята пред краката си.
— Ти наистина ли си дошъл чак в Куско, за да си говорим за безчестието на марсианците?
— Не точно. Интересува ме, дали ти и колегите ти знаете нещо за активизиране от тяхна страна.
Пак онова мимолетно раздразнение по лицето на Манко.
— Активизиране на какво, черни човеко? Ние сме във война. Това е положението, факт. И докато развитието на технологиите не ни предостави нов начин да водим тази война, ситуацията ще остане непроменена.
— Или докато някой в КОЛИН не ти задлъжнее достатъчно, за да се добереш до нанокулите.
Манко погледна многозначително към джипа, с който беше пристигнал Карл, и каза сериозно:
— КОЛИН е факт от живота. Всички ние рано или късно се приспособяваме към реалностите.
— Да бе, адски поетично.
Севги караше по лъкатушното шосе към Куско, вземаше завоите с демонстративна небрежност, макар вече да навлизаха в града. Марсалис беше хванал дръжката над вратата си явно с надежда да убие малко друсането.
— Трябва да признаеш, че има известно основание.
— Не съм казала, че няма. Искам само да знам какво успя да измъкнеш от него освен евтината поетика. Нещо, което да оправдае идването ни дотук.
Марсалис не каза нищо. Тя го стрелна с поглед. Джипът моментално поднесе към насрещното платно при поредната серпантина и се озова право срещу тежък автовоз. Прилоша й, изби я пот от внезапния приток на адреналин. Но реакциите й се бавеха — още беше като пияна след разминалата се на косъм престрелка с хората на Бамбарен. Завъртя рязко волана, джипът се изтегли от пътя на автовоза и предните му гуми облизаха бордюра. Предупредителният клаксон на автоматичния транспорт проглуши ушите им, докато машината се точеше бавно покрай тях. Хората на тротоара стояха и зяпаха. Мъжът до нея все така мълчеше.
— Е?
— Какво „е“? Мисля, че ще е по-добре да гледаш пътя.
Тя удари с длан бутона за активиране на автопилота и пусна волана. Навигационната система на джипа оцвети в сини светлинки таблото и оповести с камбанка присъствието си.
— Моля определете крайната точка. — Пак съвършените модулации на шибаната Ейжа Бадауи.
— Градският център — процеди Севги. Бяха отишли на срещата право от летището и още не се бяха настанили в хотел. Тя овладя гласа си и се обърна към мъжа на съседната седалка. — Марсалис, ти може и да не си забелязал, защото ме остави да се оправям сама, но горе едва не се стигна до престрелка.
— Знам.
— Хубаво. Нямам нищо против да поемам рискове, но искам да знам защо ги поемам. Така че бъди така добър да ме осведомиш какво ти се върти в главата, преди някой наистина да ни застреля.
Той кимна, по-скоро на себе си, реши тя.
— Бамбарен е чист — неохотно каза той. — Така мисля.
— Но има и друго?
Той въздъхна.
— Не знам. Виж, подхвърлих му за марсианската връзка и той не реагира. Или по-скоро ме изгледа така, сякаш изведнъж съм му заговорил на китайски. Все още са във война и мога да заложа всичките си доходи за миналата година, че никой тук не е видял или чул нещо, което да промени това. Мисля, че Манко не знае нищо за пътуването на Мерин към дома.
— Но?
— Но е на нокти. Както сама каза, едва не се изпозастреляхме горе. Последния път, когато се видях с Манко Бамбарен, току-що му бях взривил пълен със стока камион, убил бях една от мутрите му и го заплаших, че това няма да е краят, ако не получа каквото искам. А той се развълнува почти колкото камънаците горе. Сега само исках да му задам няколко въпроса, а той едва не уби всички ни. В това няма никакъв смисъл, по дяволите.