Марсалис гледаше невиждащо синкавите показания върху дисплеите на таблото.
— Да, казват, че не ни е заложено. Нещо във фронталния лоб, същото, заради което сме склонни към неподчинение. Но както казах, там горе стана много гадно. Заседнал си в празния мрак и търсиш намерение там, където има единствено случайност. Чувстваш се безсилен, знаеш, че дали ще живееш, или не зависи от фактори извън твоя контрол. Говориш със спящи хора или със звездите, защото ти изглежда мъничко по-нормално от това да си говориш сам. Не, знам дали са прави за онова в предния лоб на мозъците ни, мога само да кажа, че за една-две седмици на борда на „Фелипе Суза“ се чувствах като вярващ човек.
— И какво се промени?
Той отново вдигна рамене.
— Погледнах през прозореца.
Ново мълчание. Задмина ги поредният автовоз и джипът леко се люшна от разместените въздушни пластове.
— „Суза“ имаше панорамни люкове на долната товарна палуба — бавно каза Марсалис. — Понякога ходех там и карах н-джина да прибира щитовете. Първо трябва да загасиш вътрешното осветление, ако искаш да видиш нещо, а дори и тогава…
Той я погледна и разпери ръце.
— Там няма нищо — каза простичко. — Никакъв философски смисъл, никакво разумно съзнание. Нищо не те наблюдава. Само празно пространство и ако стигнеш достатъчно далеч, по някой и друг грозд движеща се материя, която би те убила при първа възможност. Проумееш ли това, вече си добре. Спираш да се надяваш и да се страхуваш.
— Значи това е философското ти разбиране за живота, така ли?
— Не, това е, което ми каза Елена Агиере.
Севги го стрелна с празен поглед. Сблъсквала се беше с това мимолетно усещане и преди — когато някой изневиделица й заговореше на турски в англоезична среда и в първия миг мозъкът й не успяваше да обработи чутото.
— Какво?
— Каквото казах. Елена Агиере ми каза да спра с тези глупости и да се изправя лице в лице с онова, което се вижда през прозореца.
— Подиграваш ли ми се? — Тя настръхна.
— Не, не ти се подигравам. Разказвам ти какво ми се случи. Стоях пред онзи люк с изключено вътрешно осветление и чух Елена Агиере да се приближава зад мен. Беше ме последвала до товарната палуба и стоеше зад мен в тъмнината. Дишаше. Говореше в ухото ми.
— Това е невъзможно!
— Знам. — Сега той наистина се усмихна, но не на нея. Пак се беше загледал в светлинките на таблото, с празни очи, заслепени сякаш от синкавото сияние. — Иначе щеше да остави лепкави следи от криогела по цялата палуба, нали така. Да не говорим, че всички аларми на кораба щяха да се разпищят, ако се беше измъкнала от гнездото си. Е, не знам колко време съм стоял като вкаменен пред прозореца, след като тя си тръгна, в космоса човек е склонен да губи представа за времето, а и бях здравата уплашен, но…
— Престани. — Гласът й прозвуча пискливо. Импулсът да потръпне пролази по гръбнака й като студена ръка. — Просто спри. Не се шегувай с това.
Той се намръщи под синкавото сияние.
— Между другото, Ертекин, за човек, който вярва в наличието на духовен вселенски архитект и на живот след смъртта, ти реагираш твърде остро на разказа ми.
— Слушай. — Прозвуча рязко и предизвикателно. — Как изобщо си разбрал, че е тя? Тази Елена Агиере. Дори не си чувал гласа й преди въпросната потресаваща случка.
— Това пък какво общо има?
Във въпроса му имаше тиха простота, която я разтърси внезапно и до дъно, като първия път, когато беше правила секс както трябва и беше стигнала до оргазъм, като първото й местопрестъпление с труп при жп линията на Барнет Авеню. Или когато Налан умря пред очите й в болничното легло. Поклати безпомощно глава.
— Аз…
— Виж, нали попита дали е било гадно? — тихо каза той. — И аз ти казвам колко гадно беше. Пропаднах страхотно, Сев, почти до дъното. Толкова надълбоко, че ми се случиха адски странни неща, с или без липса на генетична склонност.
— Не е възможно да вярваш, че…
— Че Елена Агиере е била въплъщение на божествено присъствие, което е бдяло над мен? Естествено, че не го вярвам.
— Тогава…
— Тя беше метафора. — Той издиша, сякаш пускаше нещо на свобода. — Но излезе от контрол, както се случва понякога с метафорите. Когато си пропаднал толкова надълбоко, може да изгубиш контрола си над нещата и да ги пуснеш на свобода. Сигурно съм извадил късмет, че онова, което ме чакаше долу, каквото и да е било то, в крайна сметка ме изплю обратно. Може пък генетичните ми настройки да са му разстроили храносмилането.