— Какви ги говориш? — Сдържан гняв, който не успя да заличи навреме. — Разстроено храносмилане? Метафори? Нищо не разбирам.
Той я погледна, навярно изненадан от тона й.
— Не е твоя вината. Сигурно аз не мога да го обясня както трябва. Съдърланд би се справил по-добре, но пък той е имал години да го подреди в главата си. Нека просто кажем, че там горе, в междупланетния космос, съм успял да се самоубедя в нещо на подсъзнателно ниво и се е наложило да си измисля подсъзнателен помощник, който да ме разубеди и да ме върне обратно. Това по-смислено ли ти звучи?
— Не особено. Кой е Съдърланд?
— Тринайска, запознахме се на Марс. Японците сигурно биха го нарекли „сенсей“. Преподава таниндо в планинските лагери. Обичаше да казва, че хората гледат на целия си живот през призмата на метафори и че проблемът на тринайските идва оттам, че пасват идеално на онзи подвид метафори, които описват страхотиите в мрака отвъд светлия кръг на лагерния огън, метафорите, посветени на чудовища.
С това Севги не можеше да спори. Спомените я притиснаха до стената, спомени за неприязнените, обвиняващи лица на колегите й, когато се разбра какъв е бил Етан. И не само колегите, а и приятелите, дори Мурад. Щом научиха истината, те забравиха онзи Етан, когото познаваха преди, и го замениха с парче мрак в неговата форма, нещо като скицирания образ на извършителя, който виртуалната програма използва във възстановката на убийството на Тони Монтес.
— Чудовища, изкупителни жертви. — Думите изплющяха като карти при игра на вързано. Гласът му изведнъж прегракна. — Ангели и демони, рай и ад, бог, морал, закон и език. Съдърланд е прав, всичко това е метафора. Помощно скеле, което да задава посоките там, където реалността е твърде размита, където е твърде студено, за да живеем без топлинката на нещо измислено. Кодираме надеждите, страховете и нуждите си, а после изграждаме цели общества върху този код. След което забравяме, че някога е било обикновен код, и започваме да го приемаме като факт. Държим се така, сякаш на вселената й пука за този наш код. Водим войни заради него, бесим мъже и жени заради него. Взривяваме влакове и небостъргачи в неговото име.
— Ако пак говориш за Дубай…
— Дубай, Кабул, Ташкент, а и целият шибан Джизъсленд между другото. Където и да погледнеш, все същата шибана игра, все същата човешка природа. Все същата.
Той млъкна рязко, все така втренчил поглед в сините светлинки на дисплеите, но този път някак съсредоточено.
— Какво?
— Не знам. Губим скорост.
Тя се завъртя да погледне през задното стъкло. Не се виждаше автовоз, който се опитва да ги задмине. Нямаше и мигащи червени светлинни по дисплеите, които да предупреждават за хардуерен проблем. Въпреки това джипът губеше скорост.
— Хакнали са ни — мрачно обяви Марсалис.
Севги се взря през страничния прозорец. Никакво осветление покрай магистралата, само тънкият полумесец на луната се мъчеше да очертае в промити тонове хълмистия пейзаж от скали й храсталаци, планинското възвишение малко по-нататък, а от другата страна на шосето — нещо като стръмен, почти отвесен склон на клисура. Шосето заобикаляше полите на планината и заради стеснението имаше само по една лента във всяка посока. Централната преградна ивица се беше стеснила до широка един метър луминесцентна линия, изтеглена върху всемента като маркер за автовозите. Никакви светлини, нито друг признак за човешки обиталища. Никакъв трафик.
— Сигурен ли си?
— Колко сигурен искаш да бъда? — Хвана волана и се опита да мине на ръчно управление. Системата го изхвърли със самодоволен звън и пулсиращи оранжеви светлинки в морето от синьо по таблото. Джипът се движеше с намаляваща скорост. Марсалис пусна ядно волана и срита педалите под краката си. — Виждаш ли? Копелето му гадно!
Не стана ясно дали ругае джипа, или онзи, който е хакнал управлението му. Севги посегна към пистолета си, извади го от презраменния кобур и свали предпазителя. Марсалис чу прещракването и сведе поглед към оръжието в ръката й. После се наведе през таблото и дръпна аварийната ръчка. Дисплеите светнаха в червено и спирачките се активираха. Макар да беше забавил скорост, джипът все още се движеше твърде бързо за аварийно спиране. Гумите изсвириха пронизително и джипът поднесе, после спря толкова рязко, че зъбите им изтракаха.