Третият войник все още беше от другата страна на колинския джип. Появи се на бегом откъм задницата и Карл го посрещна челно, ухилен и оплескан с кръвта на другите двама. Войникът се паникьоса и изпищя. Изобщо забрави да вдигне пушката.
— Той е тук…
Карл се хвърли напред. Мушна силно с лопатата, заби острия връх в гърлото на войника. Предупредителният вик премина в задавено гъргорене. Карл скъси разстоянието, блокира с ръка дулото на пушката и разби с дръжката, на лопатата носа на противника си. Момчето загуби всякакво желание за борба и се свлече на шосето, давеше се. Карл обърна лопатата и заби острието в гърлото му, с което сложи окончателно край на издаваните звуци.
Нощта грейна, раздрана от запалените фарове на другия джип. Чуха се разтревожени викове. „Още четирима“, помисли той. Но колко бяха останали в джипа и колко вече бяха тръгнали към него…
„Хайде, Ертекин. Включи се, ако обичаш.“
Стрелба — чистият, пронизителен пукот на произведено от „Марстех“ оръжие, шест бързи изстрела един след друг. Фаровете угаснаха. Панически крясъци откъм джипа.
„Добра стрелба, момиче.“
— Огън!
Карл се просна на шосето. Изрита настрани пищящия младеж с раздробеното лице и грабна пушката му. В движение отчете марката — бразилска „Имбел“ втора употреба, не точно последен писък на технологиите, но…
Монтираната на армейския джип картечница се събуди. Трясъкът й раздра нощта. Накъсан грохот откъм противниковия джип и пронизително дрънчене откъм техния — куршумите петдесети калибър се пръскаха на парчета при сблъсъка с бронята му. „Марстех, Марстех, имаме си Марстех“. Стихът от идиотската песничка проблесна в ума му заедно със спомена за хлапетата, които си я пееха и подскачаха. Карл се озъби хищно — войнишка усмивка, — пролази под прикритието на джипа и подаде пушката изпод него. Отвърна с откос, после отпусна спусъка. Крясъци. Картечницата млъкна. Карл надникна. Нищо — още беше заслепен от блясъка на силните фарове преди малко. Стисна очи за няколко секунди, после опита пак.
— Шибан изрод такъв…
Раненият войник го нападна с юмруци, парчета месо висяха от лицето му, срязани от ръба на лопатата. Гласът му бе писклив, обиден някак, на ръба на сълзите — момчешки гняв. Карл го удари под брадичката с приклада на собствената му пушка, после още веднъж, целеше се в раните по лицето му. Войничето изкрещя и се дръпна. Карл обърна пушката за стрелба. Кратък пронизителен откос. Проблясъкът пред дулото освети раздраното лице на момчето миг преди куршумите да попаднат в гърдите му като някаква древна магия… и да го разхвърлят по шосето на кървави парцали.
Картечницата затрака отново и млъкна също толкова внезапно след изкрещените откъм джипа заповеди. Все така ухилен, Карл запълзя към предницата на колинския джип. Приклекна и присви очи с надеждата този път да различи някакви подробности в мрака. Видя силуета на войника при картечницата/Приблизително на четиридесет метра. Очите го заболяха от напрежението, но…
„Няма какво да отлагам повече.“
И сякаш Ертекин беше чула мислите му, марстехският й пищов отново раздра мрака с три бързи изстрела. Войникът при картечницата я завъртя в посока на пукота. Карл вдигна бразилската пушка, опря лакът на капака на джипа, прицели се и стреля. Оглушителен рев до ухото му и познатият вече проблясък на дулото в хладната нощ. Дълъг откос и обратно зад прикритието — не се мотаеш да видиш дали си уцелил…
Но така или иначе знаеше.
Картечницата в открития джип мълчеше.
Даде й още няколко секунди, за всеки случай — „Просто напук на типичната ни арогантност, нали така, Съдърланд?“ — после отново вдигна пушката над капака. Нямаше ответен огън. Мина към задната част на джипа и подаде глава, колкото да види другия автомобил.
Проснати тела в и покрай открития джип. Картечницата стърчеше самотна сред труповете, вирнала приклад към небето. Карл излезе от прикритието. Спря. После бавно тръгна напред. Мрежата се оттичаше неохотно, била отбой след края на стрелбата. Измина разстоянието до другия джип в предпазлива широка дъга. С периферното си зрение виждаше Ертекин — излезе на шосето откъм клисурата, където се беше крила. Той стигна до джипа доста преди нея, обиколи го предпазливо, после спря и огледа преценяващо резултата от действията си.
— Е, планът ни, изглежда, сработи — каза, без да се обръща конкретно към никого.
Сержантът явно беше успял да се измъкне от джипа с намерението да помогне на хората си, но беше налетял без време на огъня от бразилската пушка. Сега лежеше подпрял гръб на предната гума, като пияница, който се е спънал в бордюра. Шофьорът на джипа още беше зад волана, отпуснал ръце в скута си, с разкъсано лице, мозъкът му се стичаше по предницата на ризата като разлян сос. Картечарят висеше от задната част на джипа, единият му крак се беше заплел в нещо, иначе куршумите от пушката щяха да са го изхвърлили на шосето. Главата му почти докосваше настилката, момчешкото му лице се беше сгърчило от шока, оставил отпечатъка си в безжизнените му, втренчени отдолу нагоре очи.