Последният войник лежеше сгушен на пода като дете, което играе на криеница. Кръвта по предницата на униформата му лъщеше мокра и тъмна на слабата светлина, но гърдите му още се повдигаха и спадаха. Карл го стисна за рамото. Очите на войника потрепнаха сънено и той спря за миг поглед върху Карл. Кървави мехурчета потрепнаха в ъгъла на устата му, когато понечи да каже нещо.
— Чичо Грегорио — отрони с мъка войникът. — Ти пък какво правиш тук?
Карл го гледаше мълчаливо. Войникът отново затвори очи. Главата му се килна към страницата на каросерията. Карл посегна към шията му да провери за пулс и въздъхна.
Ертекин се появи до него.
— Добре ли си? — попита я разсеяно той.
— Да. Марсалис, имаш кръв по…
— Не е моя. Може ли да хвърля един поглед на това твое марстехско пушкало?
— Разбира се.
Тя му подаде пистолета и взе пушката, която той й предложи в замяна. Той претегли за миг беретата в ръка, провери предпазителя и показанията за заряда. После вдигна оръжието и простреля младия войник в лицето. Карл върна предпазителя, претегли отново в ръка топлото оръжие и го подаде на Ертекин.
Тя не го взе и възкликна вбесено:
— Защо?!
Карл само сви рамене.
— Защото не беше мъртъв.
— И ти непременно трябваше да поправиш това? — Очевидно вече не контролираше гнева си. Изведнъж започна да вика. — Погледни го, Марсалис! Какво можеше да ни направи? Ранен беше…
— Да. — Карл махна към пустото шосе и още по-пустия пейзаж. — Да виждаш болница наблизо?
— В Арекипа…
— В Арекипа щеше да ни съсипе плановете. — Беше негов ред да демонстрира малко гняв. — Ертекин, трябва да притиснем Грета Юргенс по най-бързия начин, преди да е разбрала какво е станало тук. Нямаме време да ходим по болници. Това не ти е… Какво има?
Ертекин се мръщеше, забравила сякаш гнева си. Бръкна в джоба на якето си и извади телефон, който вибрираше тихо и присвяткваше по ръбовете.
— Стига бе, направо не е за вярване. — Карл огледа многозначително и с нескрито раздразнение пустия път. — По това време на нощта?
— Звъня и преди — каза тя, докато вдигаше телефона към ухото си. — Точно преди да започне стрелбата. Нямах време да вдигна… Ертекин слуша.
И точно това направи — слушаше и мълчеше. На няколко пъти вметна едносрични думи. Накрая затвори и пъхна телефона в джоба си. Лицето й беше спокойно и замислено.
— Нортън — предположи той.
— Да. Време е да се прибираме.
Той я зяпна невярващо.
— Какво?!
— Чу ме. — Погледна го в очите. Спокойствието в нейните се пропукваше. — Обадили са се от ССР. Има нова жертва. Трябва да се връщаме.
Карл поклати глава. Закъсняла реакция на стрелбата палеше фитили по нервите му и подаваше фалшиви сигнали за опасност към мрежата.
— Открили са труп значи. Поредния труп. Голям праз. И ти искаш да се оттеглим сега, точно когато излязохме на правия път?
Ертекин плъзна поглед по касапницата около тях.
Ти на това ли му викаш „правия път“?
— Опитаха се да ни спрат, Севги. Опитаха се да ни убият.
— И в Ню Йорк се опитаха да ни убият. Да се върнем там тогава? Като говорим за това, Неван се опита да те убие в Истанбул. Насилието те следва по петите, Марсалис. Точно като Мерин, точно като…
И стисна устни.
Карл се загледа в нея и усети присъствието на старата умора. Изстърга утайката на една усмивка за прикритие.
— Давай, Севги, кажи го. Точно като Етан. — Махна с ръка. — Давай, изкарай този товар от великолепната си гръд. Бездруго само за това мислиш.
— Нямаш никакво право да си въобразяваш, че…
— Нямам, така ли? — Кратка пауза за ефект. — О, да, бях забравил. Доставя ти някакво перверзно удоволствие да се чукаш с генетични изроди и това те кара да смяташ, че гледаш на нас с други очи, а не като останалата част от шибаната човешка раса. Е, нужно е нещо повече от една турска чекия и няколко петна по чаршафите, за да…