Изведнъж се озова на земята.
Лежеше по гръб в прахта и гледаше нагоре към Ертекин, надвиснала над него и хванала десния си юмрук с лявата си ръка.
— Копеле гадно — каза тя, по-скоро учудено.
Беше направила крачка към него, преди да го удари, осъзна той. Десен прав или ъперкът, така и не беше разбрал кое от двете. Хванала го беше абсолютно неподготвен.
— Мислиш, че не съм била на твоето място ли, Марсалис?
Той се повдигна на лакът.
— Къде? По гръб на шосето?
— Млъкни! — Тя се разтрепери. Може да беше закъсняла реакция на престрелката. А може и да не беше. — Мислиш, че не знам какво е? Ами помисли пак, тъпанар с тъпанар. Какво ли е да растеш като мюсюлманка на Запад, докато в Близкия изток отново гори пожар. Какво ли е да си млада жена в западна мюсюлманска общност, обсадена отново от напъните на фундаменталисткия манталитет. Какво ли е да си една от трите полицайки от турско-американски произход в нюйоркски участък, където преобладават мъже от гръцко-американски произход. Какво ли е да спиш с тринайска, по дяволите — презират те почти колкото самата тринайска, ако не и повече, презират те дори хората от собственото ти семейство. Да. Хората са глупави, Марсалис. Мислиш ли, че имам нужда някой да ми чете лекции по този въпрос?
— Не знам от какво имаш нужда, Ертекин.
— Да, не знаеш. Нека ти кажа и друго — ако имаш някакъв проблем с онова между нас в Истанбул, оправяй се както намериш за добре. Но повече никога, никога, не повдигай въпроса за отношенията ми с Етан Конрад. Защото направиш ли го пак, лично ще те застрелям, обещавам ти.
Той потърка челюстта си. Размърда я експериментално вляво и вдясно.
— Нещо против да стана?
— Прави каквото искаш, по дяволите!
Ертекин отстъпи встрани и впери поглед някъде отвъд труповете и голия пейзаж. Той се изправи предпазливо.
— Ертекин, моля те само да ме изслушаш. Огледай се. Виж труповете.
— Това правя.
— Добре. Случилото се все трябва да означава нещо, не мислиш ли?
Тя продължаваше да гледа някъде встрани.
— Да. Най-вероятно означава, че на Манко Бамбарен му е писнало да го разиграваш на собствената му територия.
— О, стига, Ертекин. Ти си ченге, по дяволите!
— Точно така, ченге съм — каза тя и изведнъж се извърна към него. Толкова бързо, че той за малко да вдигне инстинктивно ръце в блок. — И сега, докато ме влачиш от единия край на света до другия, за да те гледам как прилагаш на практика генетичния си потенциал за клане на едро, други ченгета вършат истинска полицейска работа и постигат напредък по случая. Нортън беше прав: само си губим времето. Връщаме се веднага.
— Правиш грешка.
— Не. — Тя поклати глава, бе взела окончателно решение. — Грешката я направих в Истанбул. Сега само ще се опитам да я поправя.
Четвърта част
В открито море
В нито един момент не бива да се подлъгваме от илюзорното чувство, че сме постигнали окончателно целта си. Да се препоръча промяна, както го правим с този доклад, още не означава, че проблемите, за които става дума, ще изчезнат или повече не ще изискват нашето внимание. В най-добрия случай те ще изчезнат от погледа ни, а това носи своите рискове, защото ще доведе след себе си самодоволство, което не можем да си позволим.
32.
Грета Юргенс дойде на работа рано. Влачеше крака през пустите, настлани с бял камък дворове в съседство с Пласа де Армас, преди слънцето да се е издигнало толкова, че плочите да заблестят ослепително. Въпреки ранния час беше с тъмни очила, които да филтрират светлината, а походката й беше бавна и уморена като за обеден пек или за жена два пъти по-стара от нея. Не беше с дребни кости, не беше и особено светла, като се имаше, предвид немският произход на предците й, но на фона на двамата яки самоански телохранители, които всеки ден я ескортираха от лимузината до офиса, изглеждаше деликатна и болнава. А когато стигна до закътания двор, където се намираше офисът й, и пристъпи в сянката на надвисналите галерии, цялата се разтресе от тръпки. Октомври беше предупреждение за студен фронт, нахлуващ в кръвта й. Знак за предстоящите тъмни и студени дни.