— Негов братовчед е лежал във Флорида. Изглежда, е имал яке като моето. За това знаеш ли нещо?
— Не.
— С контрабанда на медицински технологии занимавате ли се?
Тя се пребори с поредната прозявка.
— Ако е изгодно.
— Да си чувала за един тип — Еди Танака?
— Не.
— Тексасец. Дребен мошеник.
— Казах не.
— А за Джаспър Уитлок?
— Не.
— Тони Монтес?
— Не.
— Алън Мерин?
Тя вдигна с раздразнение ръце.
— Марсалис, какво е това, по дяволите? Да ти приличам на Шанън Дукур от „Безследно“? Ние не сме агенция за издирване на изчезнали лица все пак.
— Значи не познаваш Мерин?
— Никога не съм чувала за него.
— А за Юлисис Уорд?
Тя се облегна назад и въздъхна.
— Не.
— Манко добре ли се отнася с теб, Грета?
Тя кипна отново, този път сериозно.
— Това не ти влиза в шибаната работа, ясно?
— Просто се зачудих, нищо повече. — Той махна с ръка. — Така де, ти си хубава и така нататък, но в крайна сметка си изрод, точно като мен, а…
— Изобщо не съм като теб — студено каза тя.
— … а всички знаят какво е отношението на фамилиите към нас. Манко едва ли прави изключение. Сигурно никак не ти е лесно.
Грета мълчеше.
— Е?
— Не чух да ми задаваш въпрос.
— Така ли? — Той се ухили, но не личеше да му е весело. — Въпросът ми беше как така бяла генномодифицирана жена като теб се е озовала на отговорен пост в една от фамилиите.
— Не знам, Марсалис. Може би защото някои от нас, „изродите“, успяват да се издигнат над диктата на собствените си гени и просто си вършат работата. Някога хрумвало ли ти е да пробваш?
— Грета, ти проспиваш една трета от годината, четири месеца от дванайсет. Това би затруднило сериозно организацията на всеки бизнес, в който участваш. Добави към това факта, че си бяла, че си жена и че не си местна. Фамилиите не се славят с прогресивните си възгледи. Така че не виждам логично обяснение, освен ако източниците ми са прави и ти наистина се чукаш с шефа.
В другия край на стаята очите на Исак се разшириха от нова доза неверие и гняв. Тя улови погледа му и поклати глава, после вдигна очи към Марсалис.
— На това ли предпочиташ да вярваш?
— Не, само че точно това ми каза Стефан Неван.
— Неван? — Грета се ухили презрително. — Онзи кретен? Шибаният кандидат-пистако, прекалено тъп да разбе…
Млъкна насред думата.
„Шибаният край на цикъла и шибаните неволни грешки“. Усетила се беше само миг след като се изтърва, но вече беше късно. „Шибана, предателска, трижди проклета генетична модифи…“
Марсалис кимна.
— Прекалено тъп да разбере какво?
— Да разбере, че той има нужда от нас, а ние нямаме никаква нужда от него.
— Не това щеше да кажеш.
— О, значи си станал и телепат на всичкото отгоре?
Той се смъкна от ръба на бюрото.
— Нека не правим нещата по-неприятни, отколкото се налага, Грета.
— Съгласна съм. Нещо повече, предлагам да сложим край още сега — чу се глас от вратата.
Грета вдигна поглед към фигурата на прага, после погледна назад тъкмо навреме да види как лицето на Марсалис се отпуска примирено. Устните му помръднаха, оформяха някаква дума, име всъщност, осъзна Грета, и в същия миг си даде сметка, без сама да е сигурна как и защо, че това е краят.
Севги Ертекин влезе в стаята с марстехска берета в ръка.
Седяха в таксито, разделени от трийсет ледени сантиметра седалка, и гледаха, всеки през своя прозорец, нижещите се отстрани фасади. Слънцето се катереше по безупречно синьото небе, прогонваше утринния хлад и подпалваше белите каменни зидарии на стария град. Основните пътни артерии вече се бяха задръстили и колите се влачеха едва-едва.
— Ще изпуснем шибания полет — сърдито каза тя.
— Ертекин, до Лима има най-малко десет полета на ден. Все ще хванем някой, повярвай ми.
— Да, само че ще е огромен проблем да хванем суборбиталния от Лима за Оукланд, ако изпуснем този.
Той сви рамене.
— Значи ще изчакаме следващата совалка. Онзи, дето са го намерили, е мъртъв, нали? Никъде няма да избяга.
Тя се завъртя рязко към него.
— За какъв дявол отиде там?