Ровайо сви рамене.
— Това го знам. — Кратка усмивка, но гласът й си остана спокоен и разумен по полицейски. — Да не мислиш, че на Земята е по-различно, Марсалис? Да не мислиш, че тук ще те оставят да се почувстваш у дома си?
Колкото до това, Карл нямаше готов отговор. Просто си стоеше до парапета и гледаше изчезващия в мъглата мост. Ровайо го докосна по ръката и каза дружелюбно:
— Хайде. Да се залавяме за работа.
Работеха по случая „Гордостта на Хоркан“ от затворен кабинет в долните нива на Алкатрас. Охранителните и заглушаващи системи над тях им осигуряваха защита от изтичане на информация, системата за приемане и предаване използваше кодиране по марстехски стандарти, а оборудването в просторния кабинет и прилежащите му помещения беше свързано с дебели намотки от истински кабели, а не безжично. Кабелите придаваха на помещението старовремска атмосфера, която се връзваше идеално със стените от необработен камък и с подземния хлад, който излъчваха. Севги седеше на въртящ се стол, зяпаше упорито неогладените камъни, изобщо не поглеждаше към Марсалис и беснееше вътрешно, ядосана на самата себе си заради отвратителното чувство, което стегна стомаха й, когато той дойде с Ровайо.
— Койл и Нортън отидоха да говорят с Цай — уведоми ги тя. — Да им отпусне н-джин за ново асоциативно търсене на връзка между Уорд и другите жертви.
Ровайо кимна, отиде при бюрото си и почна да прехвърля без особен ентусиазъм купчина картонени папки с документация. Севги се обърна към Марсалис.
— Има един инфофайл за Марс, добре е да го погледнеш. Нортън е притиснал Колониалната полиция, докато с тебе бяхме в Истанбул, и ги е накарал да му пратят всичко, което имат за Гутиерес. Да ти го пусна ли?
Стори й се, че гърбът му се вдърви за миг, но той само сви небрежно рамене.
— Според теб струва ли си?
— Не знам — отровно каза тя. — Не съм го гледала.
— Шансовете в Колониалната да имат нещо полезно за бивш дребен гангстер като Гутиерес са минимални.
— Не това е основното — обади се разсеяно Ровайо откъм бюрото си, без да вдига поглед от папките. — Всяко ченге ще ти каже, че онова, което не ти казват, често е също толкова важно, колкото й онова, което ти казват.
— Хм, именно — каза Севги, стресната.
Марсалис стрелна с поглед двете жени и изсумтя:
— Добре де. Дай да го видим тогава.
Когато влязоха в прожекционната зала обаче раздразнението му бързо премина в напрегнат поглед, който Севги би взела за отегчение, ако не го беше виждала и преди — със същия поглед Марсалис беше изпроводил третия скейтър в Ню Йорк, онзи, когото не беше успял да убие. Нямаше представа кое точно е предизвикало интереса му. Файлът представляваше стандартен запис на разпит с разделен на шест прозореца екран в обща рамка върху лазерния дисплей, като всеки прозорец показваше нещо различно — близък план на лицето на Гутиерес, лицето и тялото му над плота на масата, скала с жизнените му показатели в тесен прозорец най-долу, близък план на стаята за разпити от няколко различни ъгъла, диаграма на гласови профили долу вдясно. По придобит в полицията навик Севги следеше всички прозорци, като местеше поглед ту към един, ту към друг. Но ако трябваше да гадае, би казала, че вниманието на Марсалис е приковано върху леко изпитите, обрулени от слънцето и вятъра черти на инфохакера със съмнителни връзки в престъпния свят, който седеше, скучаеше демонстративно и пушеше цигара от цигара.
— Позволили са му да си вземе цигари? — попита Ровайо вбесена.
— Това не са обикновени цигари — търпеливо й обясни Севги. И тя беше реагирала по подобен начин, когато го видя за пръв път. — Изпълняват ролята на един вид хриле. Сещаш се, като във филмите за заселници. Химически обработен въглен, който отделя кислород, вместо да го хаби за горенето. Нещо като белодробно зарядно.
Ровайо щракна с пръсти.
— Да бе, сетих се. Като Куаме Овиедо. Вечно му висеше по една от ъгъла на устата, почти във всяка сцена на онази трилогия, „Героите от висините“.
Севги кимна.
— Да, същото беше и с Мариса Мансур. Дори в „Кралицата на маринерите“, което си беше доста…