— Нейният дом е тук — казва той в опит да убеди сам себе си.
— Вече не.
Карл вдига рязко поглед към лицето на мъжа. На единайсет вече е висок за възрастта си и чичкото е само с половин глава над него.
— Ако я отведете, ще те убия — казва той, този път убеден в думите си, толкова силно, колкото е убеден и във внезапното си откровение за Марисол.
Чичкото го събаря с един удар на земята.
Ударът е къс и бърз, в лицето — по-късно ще открие, че кожата на скулата му е сцепена, — но Карл пада не толкова заради удара, колкото от изненада. А когато моментално скача на крака, точно както са го учили, и отвръща, отпуснал юздите на гнева си, чичкото блокира атаката му и го удря отново, този път с юмрук в корема, така, че да му изкара въздуха. Карл залита назад, чичкото го настига и го удря с твърдия ръб на дланта си по врата.
Карл полита назад и пада, дробовете му са празни, сякаш изведнъж се е озовал във вакуум. Паднал е с гръб към хеликоптерната площадка и Марисол. Тялото му се мята конвулсивно на асфалта в трескав опит да се обърне, да вдиша. Само че чичкото добре познава точките за натиск и ги е открил точно и без усилие. Тялото му се тресе безпомощно, мускулите не се подчиняват на съзнателни команди. Карл си мисли, че някъде зад него Марисол сигурно тича да му помогне, но ги делят бодливата тел, оградата, другите лелки и чичковци…
Чичкото кляка пред него и оглежда пораженията, които е нанесъл. Изглежда доволен от огледа.
— Повече да не съм те чул да говориш така на някой от нас — спокойно казва той. — Първо, защото всичко, което си имал някога, включително и жената, която мислиш за своя майка, ти е осигурено от нас. Гледай да запомниш това, Карл. Редно е да показваш поне малко благодарност и уважение. Всичко, което представляваш, което си научил и което ще научиш тепърва, дължиш на нас. Това е първата причина. Втората причина е, че ако пак те чуя да говориш така на някой от нас, лично ще се погрижа да бъдеш наказан така, че случилото се с Род Гордън ще ти се струва детска игра. Разбираш ли ме?
Карл само го гледа яростно с насълзени очи. Чичкото вижда това, въздъхва и се изправя.
— С времето ще разбереш — казва сякаш от огромна височина.
А в далечината се чува равномерното боботене на транспортния хеликоптер, приближаващ през есенното небе като селскостопанска машина, дошла да прибере лятната реколта.
Събуди се в легло, което не му беше познато, сред чаршафи, от които се излъчваше слабо ухание на жена. Лека усмивка докосна устните му като противоотрова на горчивия вкус, останал му от детските спомени.
— Нещо лошо ли сънува? — попита го Ровайо от другия край на стаята.
Седеше на два метра от него, на меко канапе под прозореца, свита на топка и само по бели гащички. Беше с видеослушалки и четеше нещо на проекционния дисплей. Меката светлина от уличното осветление галеше абаносовите извивки на тялото й, плъзгаше се по линията на едното вдигнато бедро, по купола на коляното. Споменът го връхлетя като тежкотоварен камион — същото това тяло, увито около него; той стои на колене в леглото и стиска в ръце дупето й все едно е плод, а тя се движи, извила гръб, по дължината на ерекцията му и издава дълги и дълбоки гърлени стонове, отново и отново, като човек, който опитва съвършено приготвена храна.
Седна. Примигна и втренчи поглед в мрака зад прозореца. Нещо определено не беше наред с пространствено-времевата му ориентация.
— Колко спах?
— Не много. Час може би. — Тя свали слушалките и ги сложи на облегалката на канапето, без да ги изключва. Мънички панели синкава светлина грееха откъм наочниците като критичния поглед на бавачка-робот. Ровайо тръсна коса назад и му се ухили. — Все пак си заслужи малко почивка.
— Проклетата времева разлика. — Последният му смътен спомен, дълго след като ръцете и устата й бяха изчерпали възможностите си като стимулиращо средство към поредната ерекция, беше как лежи с глава на бедрото й и вдишва уханието й, което незнайно защо му напомня за мириса на морето. — Чувството ми за време дава на заето. Защо реши, че съм сънувал нещо лошо?
— Защото се мяташе, все едно се биеш на ринга за купата на Калифорния, затова. Уплаших се, че ще ми потрошиш леглото; — Тя се прозина, протегна се и стана от канапето. — По едно време се чудех дали да не те събудя, но нали казват, че е по-добре кошмарите да се извъртят докрай, за да се отлее напрежението — или нещо такова. Не помниш ли какво сънува?