— Според тебе това постановка ли беше? — попита Ровайо, докато се връщаха към хеликоптерната площадка. Още държеше малката адвокатска визитка, която й беше дала Рен.
Карл кимна утвърдително.
— Искаше да ни разкара и се възползва от първата правдоподобна възможност.
— И аз така си помислих.
— Ако тя е мениджър на „Даскийн Азул“, аз съм шибана бонобо. Видя ли я как се движи?
Ровайо кимна неохотно.
— Още ли мислиш, че ме гони параноята?
— Мисля, че си…
И сякаш от нищото сред рехавата тълпа на ленивите купувачи, през тихата музика и приглушените разговори, внезапно се чу уплашен вик, а после някакъв тип ги връхлетя, висок и слаб, лицето му разкривено около раззиналата се в крясък уста, очите лъснали от омраза и от металния отблясък на спускащо се мачете.
37.
Скот Осбърн беше видял и чул достатъчно.
Почти пет месеца безделие и скука, пет месеца чакане, защото Кармен му беше казала, че така трябва. Месеци наред, докато „Котката на Булгаков“ обикаляше нагоре-надолу покрай бреговата линия на двете Америки, но навътре в океана, така че брегът никога не се виждаше, останал току отвъд хоризонта, също като Слизането в Ада, което Кармен му беше обещала, но което така и не идваше. Месеци наред в океана. Преди да напусне Републиката, Скот не беше виждал океана и да живее сред толкова много вода, седмица след седмица далеч от сушата, му изглеждаше неестествено, като нещо, с което никога няма да свикне. Понасяше го, защото така трябваше и защото когато Кармен идваше при него, цената му си струваше незначителна. Когато лягаше с нея след разговорите им, го обземаше чувството, че усеща наближаващата буря и че я приема със същата охотна болка, която го беше терзала миналото лято, преди да го прехвърлят незаконно през границата. Същото усещане, че времето ти изтича, усещане, което те кара да гледаш с нови очи на всички неща, които си приемал за дадени и които скоро ще ти бъдат отнети.
Само че бурята така и не идваше.
Вместо това чакаха ли, чакаха и животът на производствената платформа постепенно придобиваше същите мрачни пропорции, каквито придобиваше животът на всяко място далеч от дома. Мотаеше се около „Даскийн Азул“, намираше си едно-друго за вършене, поемаше всяка задача, която благоволяха да му поставят. Гледаше да не се мярка пред погледа на странника — дори сега, когато се беше научил да го нарича Мерин и коленете му не трепереха всеки път, когато погледнеше хлътналите му очи — и да не задава излишни въпроси, когато Мерин и Кармен изчезваха някъде за дълго. Ала нещо се беше случило с екстаза, изпълвал го преди месеци на изоставеното военно летище, нещо лошо.
Не можеше да е от липса на вяра, не. Молеше се повече от всякога — дори у дома в Републиката не се беше молил толкова; и се молеше най-вече за напътствие, защото онова, което му се беше струвало толкова ясно и очевидно преди, когато главата му още беше превързана, а страхът в сърцето му — пресен и силен, сега бавно, но сигурно отстъпваше пред врява от надвикващи се гласове. Знаеше, че Страшният съд предстои, и отначало се беше изпълвал с почти самодоволно чувство на превъзходство пред другите служители и клиенти на борда на „Котката“, като ги гледаше как пропиляват в дреболии и невежество последните месеци от живота си. Но и това избледняваше бързо. Сега същото това блажено невежество го претриваше като тясна обувка, вбесяваше го толкова надълбоко, че му идеше да ги стисне за гърлата, докато се мотаеха като овце край ярко осветените витрини на мола или седяха в търбуха на „Котката“, хилеха се като идиоти и се хвалеха какво щели да направят на оная лъскава кучка Ейжа Бадауи, ако им паднела в някой асансьор. Идеше му да ги удуши със собствените си ръце, да ги удря, да смаже безумното им самодоволство, да изкрещи в лицата им: „Не разбирате ли, че е дошло времето! Той идва, не виждате ли! Ще ви претеглят на везните и греховете ви ще ударят блюдото в пода!“
Бореше се с импулса, натикваше го все по-надълбоко. Молеше се за търпение, говореше с Кармен.
Но напоследък дори и тя не му предлагаше убежището отпреди. Когато лягаха заедно, понякога му се струваше, че Кармен изпитва по-скоро досада и няма търпение актът да свърши, сякаш Скот беше валмо водорасли, заплели се около маркираща шамандура при инсталациите на Уорд. На два пъти му се беше сопвала гневно след акта, после бързаше да му се извини, разбира се, казваше му, че съжалява, че е уморена, да, и на нея й било омръзнало да чака, но така трябвало да бъде, пътят бил труден за, ъъ, праведните.