При вратата на миниатюрния апартамент на една от долните палуби Кармен спря, обърна се и смекчи глас с усилие, което не му убягна.
— Извинявай, Скот. Просто… знаеш колко трудно е това за всички ни. Нека аз се оправя този път. Всичко ще е наред.
Така че той остана да наблюдава мониторите и видя с очите си черния човек. Това сложи край на съмненията му и нова увереност запулсира в кръвта му. Черният човек, толкова самоуверен и арогантен, че сам се издава. „Аз не съм полицай, Рен. Не прави грешката да ме вземаш за ченге. Дошъл съм за Мерин. Ако не ми го предадеш, ще мина през трупа ти и ще си го намеря сам. Изборът е твой, но така или иначе аз ще си свърша работата“. Скот усети как предишното му объркване се топи като ланшен сняг. Възвърнатата увереност затъкваше с топка от щастие гърлото му, пулсираше в крайниците му.
А и Кармен, храбрата Кармен, толкова смела — сърцето му се препълни с любов и гордост, като я гледаше, — ала той знаеше, че дълбоко в себе си, съвсем сама, лице в лице с мрака, тя се страхува до смърт. Кармен, достатъчно храбра да запази тайната пред лицето на заплахите му, да издържи присъствието му, но не толкова, че да направи нужното.
„Ние имаме своята роля в това, Скот. Ти имаш своята роля.“
И сега той знаеше каква е ролята му.
Мачетето беше закрепено за един панел под леглото. Не беше казал на Кармен, но често си беше представял как врагът разбива вратата, също като безликите, скрити зад шлемовете си полицаи на ООН от том първи, книжка 56 на „Краят на дните“, и ги измъква голи и беззащитни от леглото.
Него нямаше да го измъкнат така.
Облече се, сложи си и къса престилка с логото на „Даскийн Азул“ на гърба и ръкавите. Освободи мачетето от задържащите го лепки, пъхна го под престилката и го притисна с ръка към тялото си. Погледна се в огледалото. Щеше да свърши работа — е, не пред охраната при вратите, но сред тълпата купувачи в мола никой нямаше да забележи.
Останалото беше в Божиите ръце.
Погледна се пак в огледалото, видя решителността, която се излъчваше на вълни от лицето му, и за миг му се стори, че през очите му гледа Той, Мерин, и влива в кръвта му силата и волята, без които нямаше да се справи.
Скот промълви бърза молитва и тръгна да се изправи пред черния човек.
Все едно пак се беше изправил пред онова саудитско бойно куче. Или пред Дудек и неговите арийци. Видя очите, впи инстинктивно поглед в тях и откри същата немислеща, дива омраза. Кой, по дяволите…
Нямаше време — мачетето връхлиташе отгоре. Нападателят беше едър, висок и с дълги ръце, което предполагаше само една ответна тактика. Карл се хвърли напред, под дъгата на замаха, блокира и го подкоси, така че боят да се води на земята. Онзи обаче го изненада, като заразмахва ръце и крака досущ като обърната по гръб костенурка. Карл заби лакът в лицето му, обездвижи дясната му ръка с хватка от таниндо, изви я рязко и мачетето изтрака на пода. Онзи го уцели с коляно в слабините, не много силно, но все пак болезнено. Крещеше му нещо, някакви откачени проклятия и религиозни брътвежи. Посегна с нокти към гърлото му. Такъв стил на борба Карл не познаваше. Отблъсна ръцете му, очакваше някакъв номер. Вместо това онзи отново посегна към гърлото му. Карл направи очевидното — стисна един от пръстите и го изви. Клетвите преминаха в писък. Онзи се опита да го изрита, но Карл блокира с лекота удара, без да изпуска счупения пръст, дори го изви още малко. Нападателят му изкрещя отново и започна да се мята като риба на сухо. На Карл му остана време да го погледне в очите и не видя там признаци за капитулация. Замахна с ръба на дланта си към гърлото му, но в последния момент отне малко от силата на удара — искаше да си поговори с този тип.
Борбата замря.
Ровайо обикаляше в кръг около тях с изваден пистолет, насочен към неподвижния човек на пода. Карл изпъшка от болката в тестисите, после стрелна с ироничен поглед пищова.
— Мерси. Малко е късно за това.
— Мъртъв ли е?
— Не още. — Карл бавно се изправи, изпъшка още веднъж и се огледа. Насъбралите се хора го зяпаха. — Изглежда е сам, а?
— Така изглежда. — Ровайо вдигна високо ръка, така че зяпачите да видят холограмата на дланта й.
— Служба за сигурност на Ръба — каза високо, даже малко предизвикателно. — Има ли някой от охраната?
Кратко колебание, после набит униформен мъж със самоански черти си проби път през тълпата.