— Аз съм от охраната.
— Добре, смятай се мобилизиран. — Ровайо прочете името на картичката върху гърдите му. — Суаниу. Докладвай и поискай подкрепление. Останалите да се отдръпнат, моля.
Мъжът, нападнал Карл, започна да кашля и да се гърчи. Карл изведнъж си даде сметка, че е съвсем млад, по-млад от Дудек дори. Може и да нямаше двайсет. Плъзна поглед наоколо и видя столове и маси от въглеродни фибри пред затворен павилион за суши. Вдигна момчето за реверите и го повлече към най-близкия стол. Тълпата се раздели да му отвори път. Клепачите на младежа потрепнаха. Карл го тръшна на стола и го шамароса силно.
— Име?
Момчето се задави и се опита да разтърка врата си отстрани, където Карл го беше фраснал преди малко с ръба на дланта си. Черният мъж го шамароса отново и повтори:
— Име.
— Не може да правите така — обади се някаква жена откъм тълпата. С австралийски акцент. Карл обърна глава с присвити очи и я погледна. Елегантна, смугла, болезнено слаба, към петдесетте. Очевидно тръгнала на пазар. Държеше две книжни торби в зелено и охра с черни дръжки и холореклама на някакъв бутик с черни йероглифи на фона на охрата.
— Що не си купите още едни обувки? — изръмжа Карл.
— Майната ти. — Дамата очевидно не смяташе да отстъпва. — Това не ти е Ръбът. Тук не може да мачкате така хората.
— Благодаря, ще го имам предвид — каза Карл и се обърна към момчето на стола. Удари го с опакото на ръката си и му разкървави носа. — Име!
— Марсалис — каза Ровайо зад него. — Достатъчно.
— Така ли мислиш?
Гласът й се сниши до шепот.
— Жената е права, това не ти Ръбът. Честно казано, вече май прекрачихме границата.
Карл се огледа. Самоанският служител от охраната говореше по телефона, но не откъсваше поглед от момчето и надвисналия над него чернокож мъж. Колкото до зяпачите, те се бяха отдръпнали малко, както им бе наредила Ровайо, но изглежда, не бързаха да се разотиват. Сигурно само един на всеки десет беше видял борбата, прецени Карл, и още по-малко бяха видели предшестващата я атака с мачетето. С други думи, ситуацията търпеше широки интерпретации.
Той сви рамене.
— Ти си човекът с пищова.
— Да. И определено няма да стрелям с него по тези хора.
— Едва ли ще се стигне дотам.
— Марсалис, забрави тая работа. Нямам намерение да…
Влажна кашлица. Момчето се мъчеше да стане от стола, стиснало до болка страничните облегалки. Не откъсваше поглед от лицето на Карл.
— Черен човек — изломоти то.
Карл погледна косо към Ровайо.
— Наблюдателно дребно лайно, нали?
Ровайо направи гримаса и застана между Карл и стола. Показа холограмата си на момчето.
— Виждаш ли това? Знаеш ли какви неприятности те чакат, младежо?
Момчето я изгледа ококорено.
— Знам, че лъжеш, за да го прикриеш. Властта ти е вавилонска, думите ти са черни лъжи, зад които се крият слугите на Сатаната. Знам кой ти е господарят.
— Направо върхът.
— Марсалис, млъкни за малко, ако обичаш. — Ровайо прибра пистолета и изгледа момчето с ръце на кръста.
— Ти си от Джизъсленд, нали? Незаконен имигрант? Имаш ли си представа колко бързо мога да те пратя обратно в милата ти родина?
— Аз не отговарям пред вашите закони. Не скланям глава пред Мамон и Белиал. Аз съм избран. — В ярката светлина на мола бледото лице на младежа лъщеше от пот. — Аз минах от другата страна.
— Това никой не го оспорва — уморено подхвърли Карл.
— Марсалис!
— Хайде стига! Не теб нападна с шибаното мачете.
Момчето се опита да стане. Ровайо го блъсна нетърпеливо с ръка в гърдите — столът се плъзна половин метър назад под тежестта му — и го посъветва:
— Налягай си парцалите.
В очите му избухна ярост. Гласът му се извиси.
— Вие сте измамни съдии. Фалшиви правораздавници, сарафи, тънещи в смрадливите грехове на плътта и развалата. — Виковете излизаха от устата му на тласъци, сякаш от нея бълваше нещо дълго потискано. — Не ще ме отклоните от правия път, не ще ме над…
— Искаш ли да му затворя устата?
— … виете, аз съм отвъд вашите капани. Страшният съд…
— Не, майната му, не искам. Искам да…
— … идва. Той е тук! Той е жив, от плът и кръв, между нас! Познавате го под името Мерин, но всъщност не знаете нищо, той е…