Тирадата позагуби от силата си, когато Карл и Ровайо едновременно впиха с подновен интерес погледи в момчето.
— … пълководецът на небесните легиони — завърши младежът малко несигурно.
— Мерин е тук? — попита Карл. — На „Котката“? Сега? Момчето стисна устни. Карл рязко се обърна към Ровайо. Тя вече вадеше телефона си.
— Можеш ли да затвориш платформата?
— Това правя. — Вече набираше. Вдигна телефона до ухото си и погледна Карл. — Алкатрас може да наложи възбрана върху приходящия и изходящия трафик. Сигурно ще се наложи да изкарам от леглото двама-трима от шефовете, но…
Телефонът изпука, после се чу глас. Ровайо го прекъсна.
— Алисия Ровайо, отдел „Специални случаи“. По най-бързия начин ме свържете с дежурния офицер в Алкатрас.
Пауза. Съвсем съзнателно Карл обърна гръб на момчето и попита небрежно:
— Ще можем ли да ползваме сателит?
Ровайо кимна.
— Все трябва да има някой в района. Ако не е от нашите, ще наемем сателитно време. Малцина отказват на специалния отдел. Ало? Да, обажда се Ровайо, слушай…
— Хей! Не!
Карл нямаше нужда от анонимния вик. Таниндо, така както го преподаваше Съдърланд, развиваше силно чувство за чуждо присъствие, почти като допълнително сетиво, а мрежата имаше грижата за фината настройка. Усети момчето да става от стола, без да се обръща, за да го погледне. Въпреки това се обърна, почти лениво, и определи в движение най-добрия път за бягство. Момчето беше вече извън прекия му обсег и тичаше към един страничен коридор. Размахваше ритмично ръце, с отметната назад глава, набираше отчаяно скорост. Не беше зле предвид всичко останало.
Карл видя как Ровайо застива и млъква насред изречението. Посяга към прибраното си оръжие. Той вдигна ръка да я спре и поклати глава.
— Остави го. Аз имам грижата.
— Но ти…
— Спокойно. С това си изкарвам прехраната — да тичам след идиоти.
После се извърна. Добре би било пищовът да е у него, но нямаше време да я уговаря…
— Ще избяга — извика австралийката.
Карл я стрелна с убийствен поглед, след което се задвижи. Бавен бяг, преминаващ постепенно в спринт, набиращ скорост и целенасоченост, фината интензивна настройка на лова.
Време беше да намери Мерин и да приключва.
38.
Болезнено будна и съсипана от часовата разлика до степен, която дори синаптикът не можеше да пребори, тя седеше до прозореца на хотелската стая и зяпаше залива. Колински привилегии — апартамент на последния етаж и великолепна гледка. Маршируващите светлинни по моста над залива водеха неизменно погледа й към Оукланд, който разстилаше собственото си нощно сияние от прибоя до хълмовете на хоризонта.
„Тъпа шибана простотия!“
Нортън искаше да обявят издирване в рамките на града със заповед за задържане, но нито тя, нито Койл проявяваха интерес. И двамата много добре знаеха къде е Марсалис и това, че е изчезнал без разрешение, беше най-малкият проблем. Ровайо не вдигаше телефона си и значението на този факт беше отпечатано върху лицето на другия инспектор от ССР като синина от улично сбиване. Севги не знаеше дали Койл и Ровайо са имали интимна връзка на един или друг етап от познанството си, но бяха партньори, а това често беше по-важно от другото. Предполагаше по-голямо доверие и лоялност — обикновено не очакваш от креватните си партньори да ти спасяват кожата с риск за собствения си живот. Докато работеше в нюйоркската полиция, Севги беше натрупала своя дял неблагоразумие с колеги от другия пол, но никога не беше минавала тази граница с партньорите си, не поради липса на изкушение, а защото би било адски глупаво. Все едно да отидеш с някой от мощните катери на крайбрежната охрана в плитките води край туристически плаж. Предварително си наясно, че ще заседнеш.
„Не като сега, така ли, Сев — подметна й подигравателно синаптикът. — Този път владееш положението сто процента, нали? Дълбоки води и попътен вятър.“
„О, я млъкни!“
Не беше сигурна от колко време стои тук и зяпа обсипаната със светлинки нощ. Някой затропа по вратата.
— Севги?
Тя примигна. Беше гласът на Нортън, приглушен от звукоизолираната врата и леко завален. Бяха поседели в хотелския бар, но почти не бяха докоснали питиетата си, нито бяха говорили много. Поне тя си беше мислила, че и Нортън не набляга на питието си като нея, докато той не каза тихо и изневиделица: „Точно като кокаин, нали? Приспива защитните ти сили и подлага сърцето ти на твърде голямо напрежение“. Тя го изгледа подозрително — знаеше, че е уцелил право в десетката, но конкретното значение на думите му й убягваше. „Не знам за какво си мислиш ти, Том — беше му отговорила студено. — Но лично аз си мисля за Хелена Ларсен и че още не сме хванали убиеца й“. Беше лъжа само наполовина. Обещанията, които беше дала още през юни на себе си и на осакатения труп, натежаваха като воденичен камък на шията й всеки път, когато ги допуснеше на преден план.