Карл поизостана, следеше момчето в огледалните повърхности и свързаните към камери монитори в мола. Постепенно трескавият бяг и постоянното обръщане назад намалиха интензитета си до по-бавно и целенасочено придвижване през тълпата. Вместо да се обръща с цяло тяло, момчето само се озърташе често през рамо, а скоро и не толкова често. Карл скъси леко дистанцията, като се възползваше от прикритието на по-гъстите групи купувачи и присвиваше колене да прикрие ръста си, когато в групата пред него нямаше високи мъже.
А после магазините започнаха да оредяват.
Бавно, но сигурно се бяха придвижвали към по-долните нива, ту по лъскави мраморни стълбища, ту с още по-лъскавите асансьори, все надолу и надолу. Отначало Карл си помисли, че момчето се е насочило към офиса на „Даскийн Азул“, но това ниво скоро го подминаха, а не смяташе, че момчето притежава уменията или присъствието на духа да го поведе в лъжлива посока и после да се върне по собствените си стъпки. Цените зад витрините ставаха по-ниски. Появиха се и празни търговски обекти с обяви, че се дават под наем. Качеството на холограмните реклами спадна рязко, стоките и начинът на предлагането им намирисваха на имитации, не особено добри копия на онова, което се предлагаше по горните етажи. Предлаганите услуги вече не изглеждаха толкова привлекателни, или поне не толкова добре рекламирани. „Скапи кучката: разпродажба“ гласеше евтин неонов надпис. Нямаше представа за какво става въпрос, а честно казано, не искаше и да знае. Другаде някой беше очертал със спрей огромен четириъгълник върху витрината на празно магазинче и го беше запълнил с думите: „КУПИ И УМРИ — СЛЕДВА ДЕКОРАЦИЯ“. Никой не си беше направил труда да го изчисти.
Момчето свърна вляво от потока купувачи и пое по поредното стълбище. Този път нямаше мрамор, само най-обикновен метал за служебни нужди, и никой друг не го използваше в момента. Когато стигна до стълбището, Карл чу стъпките на момчето да потракват надолу.
„Мамка му!“
Изчака металното дрънчене да престане, после заслиза на свой ред, като се стараеше да не вдига шум. В края на стълбите имаше жилищен сегмент с ниски наеми, обикновени зелени врати в пуст коридор със сивкави стени, нашарени с неумели графити, които единствени излъчваха някаква жизнерадост в тази мрачна среда. Усещаше се равномерно боботене, което говореше за тежки машини някъде наблизо. Подът беше мръсен, целият на петна и в прах, който хрущеше под краката, по-едрите боклуци бяха сметени до стените — от механични почистващи колички или от самите обитатели. Явно доказателство, че нанохигиенните системи не стигат до долните нива. Същото навярно важеше и за всичко останало, включително и за хората, освен за онези, които живееха тук или идваха при свои познати.
Което, разбира се, го правеше идеалното свърталище за Мерин.
Коридорът беше празен. Само редици затворени врати и нито помен от момчето с мачетето. Друг коридор пресичаше перпендикулярно този малко по-нататък, но и в двете разклонения картинката се оказа същата. Подсиленото от мрежата напрежение започна да намалява, когато стана ясно, че плячката му се е покрила. Карл се постара да прогони чувството за поражение и тръгна по левия коридор, наострил слух за гласове или стъпки на фона на шума от мощните двигатели. Ясно му беше — „Знам, по дяволите, много добре го знам“, — че вратите най-вероятно разполагат с охранителни камери и че ако плячката му се е свряла в някой от останалите зад гърба му апартаменти с впит в екранчето на охранителната система поглед, рискът да бъде забелязан се увеличава с всяка подмината врата.
Въпреки това продължи напред. Момчето с мачетето като нищо може да се беше добрало до друго оръжие и да замисляше ново нападение срещу „черния човек“.
На следващата пресечка видя закачено на стената табло с план-схема на жилищния отсек, разгледа го и бързо получи представа за общото разположение на коридорите и апартаментите. На стената до картата беше написано: „Уви, вече си тук — оправяй се както можеш“. Карл се ухили напук на всичко и се върна по стъпките си с намерението да претърси мястото както трябва. Поне щеше да си запълни времето, докато онези от ССР се стовареха върху платформата. Оставаше му само да се надява, че блокадата ще сработи.