— Е, кажи ми защо не си щастлив.
— Защото не обичам да ме разиграват, а цялата тази история беше постановка, от началото до края. — Дръпна мълчаливо няколко пъти, после вдигна цигарата и се загледа в горящия й връх. — Шибаните легенди за чудовища.
— Ъ?
— Чудовища — горчиво повтори той. — Супертерористи, серийни убийци, престъпни гении. Все същата шибана лъжа. Със същия успех можехме да си говорим за вампири и върколаци, разлика — никаква. Ние сме добрите, цивилизованите хора. Скупчили сме се в светлия кръг около огъня, в удобните си градове и уютните домове, а там някъде… — Марсалис направи широк жест в подкрепа на все по-пламенните си думи, — в мрака извън светлината на огъня броди чудовището. Голямото Зло, заплахата за племето. Убийте звяра и всичко ще е наред. Няма значение, че…
— Ще го пушиш ли това, или не?
Той примигна.
— Да, извинявай. Вземи.
— Значи не мислиш, че сме убили звяра?
— Напротив. Убихме го. И какво? Даде ли ни това някакви отговори? Все още не знаем защо Мерин се е върнал от Марс, нито защо е убил всички онези хора.
— Можехме да попитаме него.
— Е, да. Само че това някак ми изскочи от ума, докато се боричкахме.
Тя впери поглед във върховете на обувките си. Смръщи чело.
— Виж, може и да си прав. Може би още не разполагаме с отговорите и не знаем защо е било всичко това. Но все пак го спряхме, а това е добре.
— Не сме го спрели. Вече ти казах, всичко това е постановка. Нагласено е.
— О, стига! Кой би могъл да го нагласи? Ровайо каза, че появата ви в „Даскийн Азул“ ги е сварила напълно неподготвени. Че не са очаквали подобно нещо.
— Подранихме.
— Какво?
Той взе цигарата от ръката й.
— Подранихме. Не очакваха да съм толкова настоятелен. Сигурно са го били планирали за другата седмица.
— Какво да са били планирали за другата седмица? — Раздразнените й думи прозвучаха леко завалено от съдържанието на цигарата. — Мерин е планирал кога и как ще го убиеш, така ли?
— Не знам — замислено каза той. — Със сигурност не се би толкова ожесточено, колкото очаквах. Е, накрая просто извадих късмет, но иначе… през цялото време имах чувството, че… не знам. Че не влага всичко от себе си. Както и да е, не това е важното. Рен можеше да се намеси по всяко време и да наклони везните. Не беше ранена, аз само я съборих по гръб.
— Е, и? Просто е решила да ограничи щетите и да се измъкне, докато е възможно.
— След като е работила заедно с Мерин цели четири месеца? Едва ли. Рен е професионалистка, вижда се от пръв поглед. Хора като нея не изпадат в паника. Не бъркат един невъоръжен човек с операция на службите за сигурност.
— Ти каза ли й, че си тринайска?
Той я погледна уморено.
— Е? Каза ли й?
— Да, но…
— Ето ти обяснението. — Тя сви едното си коляно и се извърна, за да го вижда по-добре. — Затова е изпаднала в паника. Слушай, Марсалис, виждала съм те как се биеш и от гледката ме хваща страх, честно. А аз все пак знам какво представляват тринайските.
— И тя го знае. Четири месеца е дундуркала тринайска, не забравяй.
— Не е същото като да се изправиш срещу някого като вас в битка. Проявила е стандартната човешка реакция, стандартната…
— Не и тази жена.
— О, изведнъж реши, че си експерт по жените, така ли?
— Експерт съм по войниците, Севги. А Рен е точно това. Нечий наемен войник. Наета от същия, който е наел и Мерин. И който и да ги е наел, по някаква причина е бил готов да пожертва Мерин. Може би защото е изпълнил предназначението си, или пък защото в Куско се приближихме твърде много до истината. Така или иначе, това — той кимна назад към плъзналите като мравки по склона полицаи и криминалисти, — всичко това е било предвидено и планирано. КОЛИН позира с ботуш върху трупа на звяра, всички раздават широки усмивки пред камерите, от всички страни валят поздравления. И подробностите се губят, замъглени от щастливия край.
— На мен лично не ми звучи толкова зле — измърмори тя.
— Сериозно? — Той издуха струйка дим към купола от нановлакна. — А пък аз те имах за ченге.
— Бивше ченге. Бъркаш ме с Ровайо. Поне денем гледай да не объркваш жените, които чукаш.