И така беше през целия шибан ден и навсякъде из „Котката на Булгаков“, или поне на горните й нива. Изкушението да си отвори път, като извади значката и пищова, беше почти неустоимо.
— Ертекин слуша.
— Тук контролната зала на Алкатрас. Получихме запитване за разговор с вас, ще го приемете ли?
— Запитване? — Тя смръщи чело. — Откъде?
— От Ню Йорк. От детектив Уилямсън.
Тя порови в ума си… и се сети за високия чернокож сред униформите, полицейските заграждения и прибраните във вакуумни чували трупове пред дома й. Марсалис, който седи на стъпалата пред входа и зяпа като някой турист, сякаш мъртъвците нямат нищо общо с него. Студен октомврийски въздух и нестихващите звуци на (големия град. Ню Йорк изведнъж й се стори далеч, сякаш беше на Марс или нещо такова, а престрелката беше като позабравена част от далечното й минало.
— Да, ще говоря.
Прещракване и после гласът на Уилямсън, пресекващ на моменти заради далечната връзка.
— Госпожа Ертекин?
— На телефона. — Каза го леко задъхано, набрала най-после скорост на минаване през една книжарница, чиито клиенти стояха кротко край рафтовете и прелистваха книги, вместо да й се пречкат в краката.
— Моментът неудобен ли е?
— Не повече от всеки друг. Какво мога да направя за вас, детектив?
— Въпросът е по-скоро какво аз мога да направя за вас, госпожо Ертекин. Разполагаме с информация, която може би ще ви заинтересува. — Той се поколеба за миг. — Видях се случайно с Лари Касабиан. Той явно много ви цени.
Името я върна към приглушените от мъглата звуци на компютъризираното багерче, към полето по съмване и внезапната воня на изровените трупове. Касабиан стои до нея, мълчалив и намръщен, току й хвърля по някой бърз поглед изпод сключените си вежди. Само веднъж й кимна мрачно с трудно доловима амалгама от солидарност и умора, но иначе не обели и дума. Беше им станало навик напоследък — всички си мереха думите. Онези от вътрешния отдел бяха плъзнали из участъка като въшки и си държаха ушите отворени.
— Много мило от страна на Лари. — Озова се пред мудно стадо купувачи, спряло да попасе при мъжката конфекция, наби спирачки и свърна рязко да ги заобиколи. — Благодаря и на вас, че сте се сетили да ми се обадите. За какво става въпрос?
— Става въпрос за третия стрелец от покушението срещу Хоакин Ортис.
Тя едва не наби отново спирачки, макар този път никой да не й препречваше пътя.
— Ама той жив ли е?
— Напълно, бих казал. Има дупка в рамото, но иначе си е съвсем добре. Сбил се в някакъв бар в Бруклин, извадил оръжие и изведнъж се оказало, че барът е пълен с ченгета, на които им е свършила смяната. — Уилямсън се изкиска. — Лош късмет, а?
— Значи не е от местните?
— Не. От Републиката е, някъде от западната част. Дърк Шиндел. С право да пребивава в Съюза, имал дядо някъде в Мейн, но без официално гражданство. Нямаме генетичен материал, за да го свържем с покушението, но той и така си призна.
— Как успяхте?
— Поизпотихме го малко — спокойно каза Уилямсън. — Психоложки екип от „Убийства“ работи по случая. Работата е там, че нашето момче било натъпкано до козирката с хормонални препарати и долнокачествен синаптик, когато се случило онова в Бруклин. Знаете до какво води такъв коктейл. Изпя си и майчиното мляко.
Севги усещаше мекото жужене на висококачествения синаптик по протежение на собствените си нерви. Постара се снизходителният й смях да прозвучи правдоподобно:
— Да, знам. Та какво каза той за Ортис?
— Доста неща. Мога да ви пратя целия файл, ако искате. С две думи, някакъв зализан тип го наел в Хюстън. Не го бил виждал преди, онзи бил приятел на другите двама. Предложил им голяма сума, което едва ли е изненадващо при мишена като Ортис, но не обяснява защо са се спрели на толкова долнопробни наемници. Та Шиндел казва, че и преди е изпълнявал мокри поръчки, в Републиката, но психолозите от екипа смятат, че лъже. Според тях в най-добрия случай е бил шофьор или резерва.