Карл кимна.
Седяха и мълчаха.
Накрая Нортън попита:
— Колко й остава?
— Не знам. — Карл си пое рязко дъх. После го издиша на пресекулки. — Не много.
Още мълчание. Още хора минаха между тях, заети с личните си разговори. Със собствения си живот.
— Марсалис, как изобщо се е добрал до „Хааг“ онзи тип? — В гласа на Нортън се бяха промъкнали пискливи, отчаяни нотки, като на дете, което негодува заради несправедливо наказание. — Доколкото знам, са незаконни навсякъде, дори на черния пазар се намират трудно и на невероятно висока цена. В лоши ръце са смъртно опасни. Едва ли има повече от двеста души на планетата, които имат разрешително за „Хааг“.
— Да. А ти току-що описа най-желания предмет за всеки мъж с повечко тестостерон в кръвта. — Карл почерпи от страничните детайли като жаден за топлина човек, който свива шепи над загасващите въглени от догарящ огън, благодарен за възможността да отклони поне за миг мислите си в друга посока. — „Хааг“ е безкрайно привлекателен за всеки, който има дори слаб интерес към оръжията. Познавам един тип в Тексас, който веднъж ми предложи половин милион долара за моя. Пари в брой.
— Добре, виж. — Нортън разтърка енергично лицето си, сякаш му идеше да си издере очите с пръсти. — Да кажем, че този тип, този Онбекенд, се е сдобил някак с „Хааг“, защото от това му се втвърдява оная работа. Взема го, когато трябва да изпълни поръчка, която носи риска за арест или престрелка със ССР, и точно преди да започне екшънът, го оставя в колата? В това няма никакъв смисъл.
— Напротив, има. — Беше разполагал с цялата нощ да премисли случилото се, докато седеше на един стол пред интензивното отделение и напасваше необратимия ход на събитията, докарали Севги Ертекин до животоподдържащата камера от другата страна на биозапечатаните врати. Малко преди зазоряване беше открил отговора, който се втренчи в него с кухите си очни дупки и го прогони от чистите коридори към просветляващите в сиво градини отвън. — Онбекенд е купил хаага за мен, защото е мислел, че ще са наложи да ме изведат от хотела и да ме закарат някъде, където да инсценират самоубийството ми. Не е можело просто да ме убият, защото се опитват да отклонят трайно вниманието от себе си. Не са можели и да ме седират, защото това е щяло да излезе наяве при евентуалната ми аутопсия. Целта му е била да ме изведе в пълно съзнание, а това не е лесно, когато си имаш работа с тринайска. Ние не се плашим лесно и като цяло не ни е чак толкова страх от смъртта. Но има различни начини да умреш. Сигурно бих си пробвал силите срещу всяко обикновено оръжие, та дори шансовете за успех да са минимални. Но не и срещу „Хааг“.
— Това той ли ти го каза? Че смята да инсценира самоубийството ти?
— Да, той ми го каза. — Карл се вгледа в спомените си за случилото се. — Но извън онова, за което го бяха наели, Онбекенд чисто и просто ме мрази. Не е нещо ново за мен, стандартна реакция на всички тринайски. Но неговото отиваше по-далеч. Искаше да ме унижи максимално, преди да умра. Искаше да знам колко глупаво съм постъпил, колко много ме превъзхожда. Колко жалък ще изглеждам с пръснат от собствената ми ръка мозък.
— Но са се отказали от самоубийството.
— Да. — Карл си пое дълбоко дъх. Споменът за презрението на Онбекенд го преряза като с нож. — Оказало се е ненужно. Видели са накъде отиват нещата в бара и са променили плана си. Преценили са, че спокойно могат да инсценират смърт при кръчмарско сбиване. Хаагът вече не им е трябвал, за да ме сплашат, а би било глупаво да ме убият точно с такова оръжие. Затова Онбекенд го е оставил в сълзата и по-късно е стрелял с него по Севги просто защото не е имал нищо друго подръка.
Нортън го гледаше втренчено.
— Това сигурно ще й е голяма утеха.
Карл издържа погледа му.
— Искаш да обвиниш мен ли, Нортън? Трябва ти мишена за безсилния ти мъжкарски гняв? Давай, чувствай се свободен да ме мразиш. Свикнал съм и даже няма да усетя допълнителната тежест. Само не си насилвай късмета, защото съм уморен и ще те скърша на две, ако преминеш границата.
— Ако не беше…
— Ако не бях излязъл, щеше да е различно. Знам. Щяха да ме сгащят в хотела, да ме изведат, но Севги Ертекин пак щеше да е там, защото тя, Нортън, е идвала при мен. Може би именно това не ти дава мира, а?
— О, я се разкарай. — Но го каза вяло и без хъс, а после отклони поглед.
— Искаш ли да знаеш истината, Нортън? Защо е идвала при мен?