След това Гутиерес премина на кечуа. В долната част на екрана се появиха субтитри. „Ти си на триста милиона километра от мен. Доста голямо разстояние, за да отправяш заплахи. Какво ще направиш, ще легнеш да поспиш в някое криогнездо? Ще дойдеш чак тук само за да ме убиеш? Вече не можеш да ме уплашиш, Марсалис. Направо ме разсмиваш, пич“. И така нататък, все по-присмехулно и все по-смело. Накратко, речта му се заключаваше в едно „що не си гледаш работата“.
И все така биеше на кухо.
Марсалис я изгледа цялата със студена усмивка.
Когато приетото съобщение свърши, той се наведе напред и също заговори на кечуа. Нортън не знаеше езика на андийските плата, освен да преброи от едно до двайсет и да назове някои основни хранителни продукти, но дори и без да разбира казаното, усети сухия, смразяващ студ, който лъхаше от думите на чернокожия мъж. Думите му излизаха дрезгаво, напрегнато, отсечено. В мъглата на недоспалия му мозък и умората, която постепенно изключваше сетивата му, се промъкна миг на яснота, така съвършена, че не можеше да е друго освен лъжа; ала в този кратък миг Нортън беше убеден, че нещо друго говори през устата на Марсалис, нещо древно и не съвсем човешко използваше устата и лицето му като маска и платформа, от която да се изстреля през бездната между световете, да се пресегне и да стисне Франклин Гутиерес за гърлото и сърцето, сякаш той седеше от другата страна на бюро, а не през четвърт милиард километра празно пространство.
Онова, което имаше да каже, Марсалис го каза за по-малко от минута, но за Нортън беше като случка извън реалното време. Когато Марсалис млъкна, служителят на КОЛИН отвори уста да каже нещо — каквото и да е, само да сложи край на зловещото мълчание, — но спря, понеже видя, че Марсалис не е натиснал бутона за излъчване. Съобщението още беше отворено и чакаше сигнал за изпращане, а чернокожият мъж се взираше в обектива на камерата, не казваше нищо, само гледаше. Като че ли безкрайно.
Накрая натисна бутона и по някакъв начин, който Нортън не успя да определи, напрежението изчезна като въздух от спукан балон.
Мина цяла минута, преди служителят на КОЛИН да се окопити.
— Какво му каза? — Гърлото му беше пресъхнало, дращеше.
Марсалис потръпна, сякаш се разбуждаше от внезапна дрямка. Хвърли му нормален, човешки поглед. После вдигна рамене.
— Казах му, че ще се върна на Марс и ще го намеря, ако не ми каже онова, което искам да знам. Казах му, че от КОЛИН ще ми платят билета дотам и обратно. Казах му, че ще убия и него, и всички, на които държи.
— Дали ще се хване?
Чернокожият мъж пак се обърна към екрана. Сигурно и той беше уморен до смърт, изведнъж си даде сметка Нортън.
— Да. Ще се хване.
— А ако не се хване? Ако разбере, че блъфираш?
Марсалис му хвърли кос поглед и Нортън разбра какъв ще е отговорът още преди тихите му думи да отекнат в стаята.
— Не блъфирам.
Изчакаха броячът да стигне до нулата, а после и минутите, отмервани на Марс. И двамата мълчаха. Нортън поне не се сещаше какво да каже. Ала мълчанието им не беше от онези, които оставят неприятно чувство и ти лазят по нервите. Марсалис го погледна един-два пъти, веднъж дори му кимна, сякаш служителят на КОЛИН беше казал нещо. Нортън дори се зачуди дали пък под натиска на изтощението и скръбта не е изрекъл гласно някоя от роящите се безредно в главата му мисли.
И да беше, нямаше спомен какво точно е казал.
Тишината в стаята го обгърна като одеяло, затопли го и го успокои, предлагаше му бягство, изход от сложните параметри на ситуацията и мъката по Севги, приканяше го да се потопи в нежното забвение на отдавна отлагания сън…
Събуди се стреснат.
От звъна на новоприето съобщение и болката в схванатия си врат.
Екранът се съживи отново.
Показа им Гутиерес, обхванат от дива паника и изгарящ от нетърпение да си каже и майчиното мляко.
45.
„Ти си чист.“
Не разбираше какво е имала предвид, поне не точно. Опита се да го проумее. Оглеждаше го от всички страни, докато седеше под светлината на настолната лампа в тъмните офиси на КОЛИН и гледаше записа с изповедта на Гутиерес. Успя само да се изнерви и би отбой. После пак започна да прехвърля варианти през главата си.
„Оставаш само ти, Карл. Ти си чист.“
Опипваше неравните контури на краткото изречение, но беше като да търсиш захват в някоя от безумно високите каменни стени на масива Верн. Пръстите ти усещат какво има там, дават ти нещо, за което да се задържиш и да се повдигнеш, но получената информация има единствено приложна стойност, без да ти дава представа за цялото. Не беше разбиране. Знаеше какво се очаква да направи, какво означава „оставаш ми само ти; ти си чист“ във връзка с онова, което Севги искаше от него; но за начина, по който го възприема тя, и какво мисли за връзката помежду им му казваше почти толкова, колкото стотина изминати крачки могат да ти дадат представа за топографската карта на онзи висок марсиански масив.