Имаше чувството, че се е върнал в комплекса на „Орел“ и се мъчи да проумее някой от по-завързаните примери, които леля Читра обичаше да им дава в Процеса на обучение.
„Ти си чист.“
Фразата тиктакаше в главата му като бомба.
Нортън си тръгна, сигурно за да поспи, преди да се е строполил от умора. Не даде друго обяснение освен краткото „ще се видим утре сутринта“. Тонът му беше някак колеблив — ако не приятелски, то нещо подобно, смекчено от изтощението. По някое време през последните часове напрежението помежду им се беше променило незнайно как и сега се появяваше нещо друго, за да заеме освободеното място.
Карл седеше в празния офис, пускаше отново и отново записа и зяпаше невиждащо стената. Етажът започна да преминава към нощен режим — осветителните панели по тавана угасваха един след друг и тъмнината зад високите прозорци като черна вода заливаше всичко. Неизползваните системи преминаха на икономичен режим, на мониторите остана само корпоративното лого — малки червени светлинки, разцъфнали в мрака. Никой не дойде да види какво прави. Като повечето сгради на КОЛИН, и оукландските офиси работеха денонощно, но през нощта персоналът беше сведен до минимум и контролът се поемаше от компютърния център в сутерена. Там се помещаваше и охраната — изглежда, Нортън ги беше предупредил да не го закачат.
Гутиерес си беше признал, на бързи обороти и несвързано, току се връщаше назад в обясненията си, променяше казаното преди малко и най-вероятно лъжеше и импровизираше в движение. Въпреки това картинката беше започнала да се изяснява.
„… някой във фамилиите… трябваше рано или късно да поеме инициативата… просто войната е напълно лишена от смисъл…
… не знам, Марсалис, да не мислиш, че са ми казвали всичко?… От мен се искаше само да осигуря превоз на онзи тип, щото това ми е работата, знаеш го.“
На някакъв етап в разпокъсания от половинчасови паузи разпит нещо в Гутиерес се пречупи. Страх, висящите обещания за протекция от страна на КОЛИН, навярно и разочарованието от прекараното в ареста време в напразно очакване фамилиите да го измъкнат — така или иначе, негодуванието му изведнъж припламна и се изля във вид на открит гневен бунт…
„… виж, аз съм само шибан корморан, човече, наемна работна ръка, не е като да имам кръвно родство с някой от тях, защо ще ми казват каквото и да било извън преките указания във връзка със задачата ми…
… е, очевидно е някой, който ще спечели от прекратяването на войната с Марс, не е нужно аз да ти го казвам…
… да, да, наредиха ми да заобиколя протоколите за кацане и да сваля онзи тип в крайбрежните води на Калифорния…
… не, не казаха защо… нали ти казах…
… да, разбира се, че му показах как да задейства аварийно криогела… как иначе би оцелял при сблъсъка…“
И в комплект с негодуванието — постоянен прилив на самосъжаление и оправдания:
„… да, точно така, мамка му, случаен инцидент си беше. Злополука. Мислиш ли, че нарочно съм нагласил нещата така, че да пътува буден? Да не мислиш, че бих се занимавал с подобни гадости, ако имах избор? Трябваше да се събуди на две седмици от Земята, а не от Марс… ако зависеше от мен, и това нямаше да направя. Казах им, че е рисковано да изключа н-джина две седмици след излитането, казах им, че това може да предизвика верижна реакция и да изключи непредвидено криогнездото на техния човек, но кой да ме чуе, щото какво ли разбирам аз, шибаният експерт…
… щото, ако изключиш н-джина на две седмици от дома, земният контрол на КОЛИН ще прати спасителен кораб, който да разбере какво е станало. Няма начин да не прати. Защото не искат повреден кораб да им се изтърси на нанокулата, не могат да си позволят лоша реклама. Но ако се изключи две седмици след началото на траекторията, а после корабът измине оставащото разстояние гладко, макар и без радиовръзка, наземният контрол ще рискува да го приеме, ще разчита на автоматичните системи. Нали ги знаеш какви са онези копелета, стане ли въпрос за разходи…“