Откровенията му продължаваха цели два часа дори след като се изрежеха принудителните паузи. Отпорът на инфохакера се беше сринал като пропукана язовирна стена. Карл пускаше записа отново и отново, защото иначе мислите му щяха да се върнат към Севги Ертекин. Слушаше, докато казаното от Гутиерес не започна да преминава през главата му без съпротивление, докато не се превърна в ритмичен шум, лишен от конкретно значение като хаотичния десен от светли и тъмни прозорци на сградите отсреща.
Видя я да влиза отново в бара, смръщила лице, в ръкава й се просмуква кръв от раната в рамото. Гърлото му се свива при вида на кръвта, а после тя му казва, че е добре, и той си отдъхва с облекчение, а после…
„… кръв“ — чу се от записа сигурно за стотен път.
„… не е като да имам кръвно родство с някой от тях…“
Карл смръщи вежди. Удари паузата и върна назад. Записът заломоти на бързи обороти, после се завъртя отново. Гутиерес, обиден на целия свят.
„Виж, аз съм шибан корморан, човече, наемник, не е като да имам кръвно родство с някой от тях…“
Карл чу собствения си глас и гласа на Бамбарен, разнасяни от вятъра, който брулеше билото на Саксайхуаман.
„Фамилиите споделят обща неприязън към твоя вид, Марсалис. И ти много добре го знаеш.“
„Да. Споделяте и сантиментална привързаност към кръвното родство, но това…“
Изправи рязко гръб. Превъртя записа назад и още веднъж изслуша казаното, връзката, която не беше забелязал преди.
„Това трябва да е.“
Върна още назад и се заслуша напрегнато в излиянията на инфохакера.
„… очевидно е някой, който ще спечели от прекратяването на войната с Марс… не е нужно аз да ти го казвам…“
„Това трябва да е, проклет да съм!“ Взираше се в откровението, разкрило се пред погледа му под яркото лазерно сияние на настолната лампа. Осведомеността на Бамбарен за процедурите с момчетата в проекта „Поборник“. Хвалбите на Грета Юргенс и любезно уклончивият отговор на Бамбарен, когато Карл го попита директно. Двете неща се сблъскаха в главата му.
„Създал си собствена бизнес ниша благодарение на мирното си съвместно съществуване с Инициативата, при това отношенията ви процъфтяват, ако съдя по казаното от Грета.“
„Не вярвам Грета Юргенс да е обсъждала с теб деловите ми отношения.“
„Така е, само се опита да ме сплаши с тях. Намекна, че си се сдобил с влиятелни приятели, които държиш изкъсо.“
„… някой, който ще спечели…“
„… сантиментална привързаност към кръвното родство…“
Това трябваше да е.
Мисълта колко близко е бил да корените на загадката го връхлетя през вълните от умора и му завъртя главата като силно питие.
„През цялото време, през цялото шибано време сме били на една крачка. Само чакай да кажа на…“
„Севги.“
И изведнъж разкритието изгуби всякаква стойност, триумфът се стопи и му остана само гняв.
Провери файловете и се обади на Матю.
— Гайосо — повтори инфохакерът, сякаш пробваше вкуса на името. — Добре, но може да отнеме известно време, особено ако разни хора са се опитвали да го държат в тайна, както казваш.
— За никъде не бързам.
Кратка пауза от другата страна на линията.
— Това не е характерно за теб, Карл.
— Да. — Погледна към отражението си в стъклото на прозореца. — Не е.
Нова доза мълчание. Матю не обичаше промените, особено когато засягаха човешките му колеги. Смущението му буквално пълзеше по линията.
— Извинявай, Мат. Уморен съм.
— Матю.
— Да, Матю. Пак извинявай. Както казах, уморен съм. Самият аз изчаквам някоя и друга круша да падне от дървото, което тръскам, така че информацията, за която те помолих, не ми е спешна. Само това имах предвид.
— Добре. — Гласът на Матю пак прозвуча бодро и жизнерадостно, сякаш го включваше и изключваше с копче. — Слушай, искаш ли да ти кажа една тайна?
— Тайна?
— Да. Поверителна информация. Да ти я кажа ли?
Карл се намръщи. Рядко използваше видеовръзка, когато говореше с Матю, първо, защото това дразнеше инфохакера, и второ — разговорите им обикновено бяха съвсем делови, така че видеото беше безсмислено. Сега обаче му се прииска да може да вижда лицето на Матю.