— Да?
Тя го погледна в очите.
— Много ме е страх, Карл.
— Разбирам.
— Аз… виждаш ли, все сънувам, че е станала грешка. Че не е стрелял с „Хааг“. Или че не съм чак толкова зле, че имат антивирусен препарат, който да се справи със заразата. Или че всичко е било само сън и се събуждам в Ню Йорк, чувам шумотевицата на пазарчето пред нас… — Очите й плувнаха в сълзи. В гласа й се промъкна отчаяна, болезнена нотка. — А после се събуждам наистина и откривам, че съм тук, в шибаното болнично легло със системите, мониторите и всичкото им шибано оборудване плюс досадни роднини, които не искам да виждам. И умирам. Умирам, Карл.
— Знам — каза той и гласът му прозвуча кухо и глупаво в собствените му уши. Не знаеше какво да каже, как да я утеши.
Тя преглътна.
— Винаги съм си мислила, че ще е като врата, като да застанеш пред праг, който трябва да преминеш. Но не е. Не е. Прилича повече на стена, която връхлита насреща ми, а аз съм завързана за седалката, не мога да помръдна, не мога да стигна до контролните бутони, нито да избягам. Просто ще си седя и ще чакам да умра.
Стисна зъби и впери празен поглед към моравата. Ръцете й се свиха в юмруци в скута. Отпуснаха се, после пак се свиха. Той я гледаше и чакаше.
— Не искам да тръгваш след Бамбарен и Онбекенд — тихо каза тя. Все още гледаше към окъпаната в слънце зеленина. — Не искам и ти да свършиш така, като мен.
— Севги, всички свършваме, рано или късно. Аз просто ще трябва да те настигна.
— Да, само че има различни начини да ме настигнеш. Метода „Хааг“ не ти го препоръчвам.
— Мога да се справя с Онбекенд.
— Сериозно? — Тя го погледна. — Ако не се лъжа, при предишната ви среща се наложи да ти спасявам задника.
— Е, сега ще съм по-предпазлив.
Севги издаде гърлен звук, който може и да беше смях.
— Не схващаш, нали? Не ме е страх, че Онбекенд може да те убие. Моето си е чиста проба егоизъм. Страх ме е, че няма да се върнеш. Страх ме е, че ще ме оставиш тук, да умирам час по час и да няма кой да ми помогне.
— Вече ти казах, че ще остана.
Тя не го слушаше. Вече и не го гледаше.
— Братовчедка ми умря по този начин, тогава бях малка. Умря пред очите ми. Полово предаван вирус, от хипереволюиралите. Хванала го от някакъв войник, който пък се заразил, докато участвал във военна кампания на изток. Нищо не можаха да направят. Не искам да преживея същото. Мъките й бяха страшни.
— Добре, Севги, Добре. Никъде няма да ходя. Тук съм. Но мисля, че е крайно време да ми позволиш да те видя наистина. В отделението.
Тя потръпна. После поклати глава.
— Не, рано е. Още не съм готова за това.
— Престоят във виртуална среда натоварва излишно нервната ти система. Подлага организма ти на стрес.
— Само това знаеш, по дяволите! Искаш ли да ти кажа какво е стрес? Ще ти кажа. Стрес е да лежиш в онова скапано легло, да зяпаш тавана и да слушаш машините, към които са те вързали, да усещаш как дробовете ти се задръстват, въпреки че са те надупчили като игленик, да те боли цялото тяло и да не можеш да помръднеш, освен ако някой не дойде да го направи вместо теб. В сравнение с онова — тя махна вяло към градината — това тук е истински рай.
После пак се загледа в провисналите клонки и потъна в мълчание.
— Казват, че е градина — прошепна накрая тя. — Раят, имам предвид. Градина, пълна с плодове и ромонещи потоци.
— И девици. Нали така беше? По седемдесет девици на всеки или нещо такова?
— Това е само за мъжете, и то ако са умрели за вярата. — Севги изхъмка. — Абсолютна простотия. Ислямска пропаганда за малоумници от пустинята. Никой в модерния мюсюлмански свят с поне две мозъчни клетки в главата отдавна не вярва на тия глупости. А и на кого са притрябвали девици, по дяволите? Трябва да ги учиш на всичко. Все едно правиш секс с манекен от някоя витрина, на който са му изгорели двигателните вериги.
— Като те слушам, май говориш от собствен опит — каза Карл, доволен от смяната на темата и решен да се възползва от това докрай.
И успя да я накара да се усмихне.
— Открехнала съм един-двама на млади години. А ти?
— Не ми е известно такова нещо.
— Не може така, всеки трябва да положи малко общественополезен труд. Все някой трябва да, свърши и тая работа.
Той сви рамене.