Първото странно нещо беше колата.
Нортън обикновено караше един нелепо голям почти античен кадилак, някъде половин декар, с гюрук, предна решетка като ухилена паст и капак, на който можеш да се опнеш за слънчеви бани. На всичкото отгоре се гордееше с това шибано нещо, което си беше странно, като се имаше предвид историята му. На кадилака. Направен в някоя алабамска фабрика преди сто години, кадилакът беше автомобил, заради който Нортън редовно щяха да го арестуват в Ню Йорк, ако не беше платил почти двойно колкото тръжната му цена, за да демонтират оригиналния му двигател с вътрешно горене и да го заменят с магнитна тяга от излязла от производство гама японски катери. Още една месечна заплата беше отишла, за да го полимеризират от муцуната до опашката и да обезсмъртят по този начин колекцията от драскотини и вдлъбнатини, които колата беше натрупала по време на предишния си живот в Джизъсленд. Севги напразно се опитваше да внуши на Нортън, че кадилакът си е чиста проба метафора на идиотското минало, от което идва.
Днес, във внезапен пристъп на синаптично прозрение, Севги си даде сметка, че точно такава кола би се харесала и на Етан и че именно по тази причина кадилачната забежка в иначе безупречното манхатънско поведение на Нортън редовно я докарва до мълчалив гняв.
Днес обаче Нортън не беше с кадилака.
Вместо това, докато излизаше на улицата и намяташе в движение грабнатото от закачалката лятно сако, Севги го видя да се измъква от задната седалка на тъмносиня автоматична сълза, която несъмнено се числеше към автопарка на КОЛИН. И изглеждаше елегантен и самодоволен също като превозното средство, от което беше слязъл, истинска ода за вчесаната компетентност. Прошарените кичури в късата му коса лъщяха на слънцето, загорелите му кавказки черти на бъдещ кандидат-президент, в чиято оригиналност и непокътнатост Нортън се кълнеше с повод и без повод, както винаги подчертаваха светлосините му очи.
Удостои я с лицензираната си леко кривната усмивка.
— Добрутро, Сев. Прекрасен ден, нали?
— Да бе!
— Кога ги изгони? — Беше си тръгнал от купона доста преди полунощ, химически неувреден, поне доколкото тя си спомняше.
— Не помня. Късно беше.
Мина покрай него и се тръшна на седалката, после се премести навътре да му направи място. Вратата се спусна меко надолу и сълзата потегли плавно, зави по Западна 118 и продължи с потока коли. Чак след четири пресечки Севги стопли в каква посока се движат и как ще се отрази това на плановете й за деня. Хвърли поглед към Нортън.
— Какво има, забравил си нещо в офиса?
— Не отиваме в офиса, Сев.
— Да де, нали това решихме вчера. Така че защо се движим на изток?
Нортън пак се ухили.
— Не отиваме в Каку. Има промяна в плана. Днес няма да се насладиш на свободното падане.
Облекчението, което я заля при тази новина, беше като топло слънце по кожата и надви дори любопитството й. Адски мразеше изкачването с елеватора до висините на нанокулата Каку, още повече мразеше да пълзи в безтегловност, когато стигнеха горе. Имаше си лекарства, които притъпяваха неприятните усещания, но Севги изобщо не беше сигурна, че ще се спогодят със синаптика, които циркулираше в системата й. А само при мисълта да провежда разследване, когато изстрадалите й мозък и стомах мучат негодуващо срещу липсата на гравитация, а Земята се люшка пиянски на километри под нея, дланите й започваха да се потят.
— Хубаво. Ще ми кажеш ли все пак къде отиваме?
— Да. На суборбитален терминал „Кенеди“. После на совалката за Сан Франциско в единайсет.
Севги го изгледа.
— Какво е станало? „Гордостта на Хоркан“ не е уцелил доковия си слот?
— Може и така да се каже. — Думите му прозвучаха суховато. — Пропуснал Каку, пропуснал Сейгън и накрая се пльоснал на стотина километра от калифорнийския бряг.
— Пльоснал се?! Нали уж не кацаха на повърхността на планетата?
— На мен ли го казваш? Доколкото знам, оцелял е само централният сегмент. От другото са останали парчетии, пръснати по права линия от Юта до крайбрежието, като повечето е изгоряло при навлизането в атмосферата. Крайбрежната охрана на Ръба в момента влачи на буксир оцелелия сегмент към залива, където с тебе ще го отворим и ще им вземем акъла с брилянтния си анализ на причината за катастрофата или „какво точно се е объркало, по дяволите“. Това, между другото, са думи на Никълсън, не мои.