Той кимна. Стори му се, че навън започва да се зазорява.
— И ти си се решила да я убиеш. Да уредиш убийството й. Какво те спря?
— Не знам. — Тя затвори очи. Гласът й прозвуча тих и уморен от вложеното усилие. — Накрая просто не събрах смелост. Убивала съм хора при изпълнение на служебния си дълг, при самоотбрана. Но това е различно. Хладнокръвно. Изисква се хладнокръвие, което аз явно не притежавам.
Нощта определено отстъпваше. Сега Карл виждаше по-ясно лицето на Севги, виждаше по-ясно отчаянието й. Наведе се и я целуна нежно по челото.
— Опитай се да си починеш малко.
— Не можах — измърмори тя, сякаш обясняваше действията си пред съдия, или може би пред Етан Конрад. — Просто не можах.
Дойде Ровайо, неофициално, с цветя. Севги не се държа особено любезно. Шегите й за случайното чукане, изречени с хриплив шепот, не бяха смешни и никой не се засмя. Ровайо издържа стоически, остана колкото беше казала, че ще остане, накрая си тръгна с неискреното обещание да дойде пак. От погледа на Севги стана ясно, че изобщо не й пука ще се върне ли Ровайо, или не. Когато двамата излязоха в коридора пред стаята, Ровайо погледна Карл и въздъхна.
— Май не трябваше да идвам.
— Беше мило от твоя страна. — Затърси някаква друга тема, която да издигне щит пред истината, дебнеща зад вратата, през която бяха излезли. — Получихте ли нещо от местопрестъплението?
Ровайо поклати глава.
Единствените генетични следи са от вас двамата, от мъртъвците и от десетина дребни местни мошеници. Онбекенд сигурно се е бил намазал целият.
— Така си беше. — Карл възкреси спомените си от онази нощ и се изненада от гнева, появил се в комплект с едновременно познатото и непознато лице на Онбекенд. — Светлината направо се отразяваше в косата му, така се беше наплескал с гел. Нищо чудно, че криминалистите ви не са открили негов генетичен материал.
— Да. Което ме кара да се питам защо и Мерин не е прибягвал до същото, вместо да оставя следи навсякъде.
— Да бе, сигурно затова го хванахме толкова лесно.
Ровайо примигна.
— Виждам, че си в страхотно настроение.
— Извинявай. Напоследък почти не съм спал. — Хвърли поглед към затворената врата на болничната стая. — Искаш ли да изпием по едно кафе долу?
— Може.
Седяха един срещу друг на масата с издраскан плот в кафетерията и Карл я заразпитва механично за разкритията около „Котката на Булгаков“. Нямало кой знае какво. Онези от „Даскийн Азул“ държали на своето. Мерин, Рен и другите били обикновени наемни работници, узурпирали политиката и бизнес практиките на компанията за своите си незаконни цели. Всички опити за инкриминиране на собствениците или висшия мениджмънт щели да бъдат оспорени в съда, което на практика обезсмисляло усилията на ССР. Заповедите за обиск вече били оспорени, задържаните били освободени под гаранция и съдебната битка започнала.
— И най-вероятно ще загубим — гласеше киселата преценка на Ровайо. — Още в деня на арестите се появи някакъв мастит адвокат от Свободното пристанище. Цай ще ги гони до дупка обаче, направо е бесен. Но истината е, че никой не говори. До един са или прекалено уплашени, или прекалено самоуверени. Освен ако някой не реши да сключи сделка и да пропее, при това бързо, каузата ни е изгубена.
— Да. — Истината беше, че всичко това не го интересуваше.
Ровайо отпи от кафето си, изгледа го и каза:
— Ще те попитам само веднъж, защото знам, че е глупаво. Тук сигурни ли са, че не могат да надвият онова нещо, с което се е заразила?
— Да, сигурни са. Вирусът мутира толкова бързо, че могат само да го догонват. Още не е създаден н-джин с необходимия за тази цел капацитет за хаотично моделиране. Системата „Хааг“ е създадена да елиминира тринайски, а моята имунна система е почти два пъти по-ефикасна от вашата, така че е трябвало да измислят нещо наистина унищожително.
— Нищо никога не се променя, нали? — изсумтя Ровайо.
— Моля?
— Оръжейната промишленост, която си изкарва прехраната, като плаши всички ни. Знаеш ли, че преди двеста години са измислили съвсем нов вид патрони, защото вярвали, че обикновените не могат да убият чернокож с кокаин в кръвта?